ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА » ИСТОРИЯ » Български патриарси

Български патриарси

БЪЛГАРСКАТА ПАТРИАРШИЯ - православен стожер

Ст. н. с. д-р Христо ТЕМЕЛСКИ

Многовековна и превратна е историята на Българската православна църква и респективно на Българската Патриаршия. В далечния и бурен съдбовен IX век далновидният св. цар Борис I (852-889) прозрял дълбоката нравствена същност на Христовото учение и покръстил българския народ в годината 865. С изконно право Църквата го канонизирала за светец и той получил прозвището Покръстител.

Пет години след Покръстването, на 4 март 870г., България се сдобила с автономна църква чрез извънредно решение на Константинополския събор от 869-870г., в който са участвали източните патриарси и папските представителие.

По времето на цар Симеон Велики (893-927) България достигнала върха на своята духовна и политическа мощ. Приема се, че към 918-919г. на Църковно-народен събор в столицата Преслав официално била провъзгласена българската автокефалия, а предстоятелятархиепископ получил патриаршеска титла. Десет години по-късно, през октомври 927 г., бил сключен мирен договор между България и Византия, с което били признати де факто автокефалията и патриаршеското достойнство на Българската църква.

През 1018г. византийският император Василий II Българоубиец превзел Охрид, последната крепост на Първата българска държава. Тук бил заварен и свален последният български патриарх Давид. С това практически била унищожена патриаршеската институция, като по-голямата част от епархиите влезли в новоучредената Охридска българска архиепископия, а останалите преминали към Цариградската патриаршия.

През 1185-1187г., след успешното въстание на Асеневци, била учредена в новата столица Търновград Търновската архиепископия. По времето на царуването на Иван Асен II (1218-1241) възникнали благоприятни предпоставки за възобновяването на патриаршията. На църковен събор в град Лампсак през 1235 г. със застъпничеството на пребиваващия в Никея Константинополски патриарх и съгласието на останалите източни патриаршии бил възстановен патриаршеският статут на Българската църква.

След падането на Търново под турска власт (17 юли 1393г.) св. патриарх Евтимий бил изгонен от хълма Царевец, където се намирала Патриаршията. По-късно го изпратили на заточение в Бачковския манастир, където починал, най-вероятно на 4 април 1404 г. Така от началото на ХIV за около четири века диоцезът на Бъл-гарската православна църква преминал под юрисдикцията на Цариградската патриаршия, Охридската архиепископия и Ипекската сръбска патриаршия, а след закриването на последните две през ХVIII век, и техните диоцези били завладени от Цариградската патриаршия.

След десетилетни упорити църковно-национални борби през XIX в., се стигнало до паметната дата 27 февруари 1870 г., когато със султански ферман българите били отделени в църковно отношение от Цариградската патриаршия. Последната отказала да признае фермана и обявила Българската църква за схизматична. Начело на новооснованата Българска екзархия последователно застанали трима бележити йерарси: Антим (1816-1888), Йосиф (1840-1915) и Стефан (1878-1957).

След Деветосептемврийския преврат от 1944г. комунистите започват преследване на християнската религия и нейните институции по различни поводи с цел изтласкване на религията от обществения живот.

При все това избирането на екзарх, вдигането на схизмата и обявяването на пълна автокефалия на БПЦ са положителни явления, независимо от заявените или предполагаемите мотиви на политическите фактори. Ограничаването на църковния диоцез само в държавните граници дава възможност за по-голяма намеса на новата власт в делата на Църквата, особено след подписването на мирния договор в Париж (10 февруари 1947г.). Уреждането на международното положение на България и признаването на нейното правителство развързва ръцете на управляващата Комунистическа партия за разправа с легалната опозиция през лятото и есента на 1947 г. Скоро идва ред и на църковните институции. С приемането на нова Конституция (4 декември 1947 г.) Църквата е отделена от държавата .

Това отделяне по своята същност не е единичен акт, а доста дълъг процес, започнал непосредствено след 9 септември 1944г. и приключил с приемането на Закона за изповеданията (24 февруари 1949г.). Този закон е насочен срещу всички религиозни институции в България, но засяга най-силно БПЦ.

Намесата на държавата в делата на Църквата e процес, който протича на няколко етапа. Основният удар е насочен срещу имотите на БПЦ и преследва ограничаване на финансовата є независимост. Държавният контрол върху БПЦ е свързан и с редица други мерки, като оказване на натиск за намаляване броя на свещенослужителите, за смяната или уволняването на неудобни за властта духовници, за ограничаване на религиозната активност на по-ревностни свещеници и др. От съществуващите две духовни семинарии (Софийска и Пловдивска), едно духовно училище и един Пастирско-богословски институт през 1951г. остава само Софийската духовна семинария, а Богословският факултет е изваден от Софийския университет и е превърнат в Духовна академия, издържана от Св. Синод. Всичко това цели лишаването на БПЦ от добре подготвен клир за в бъдеще.

На 8 септември 1948г. на заседание на Св. Синод е разигран фарс по оставката на екзарх Стефан, а два дни по-късно Политбюро на ЦК на Българската работническа партия (комунисти) одобрява решението за отстраняването на екзарх Стефан. Последният на 24 ноември 1948 г. насилствено е интерниран в с. Баня, Карловско, лишен е от правото на свободно придвижване, а също и от правото да извършва богослужение.

В Политбюро на управляващата партия е обсъдена необходимостта от изработването на един "нов, малък, демократичен устав" на БПЦ. След дълги спорове на 3 януари 1951 г. Св. Синод приема наложения му от правителството устав и избира Пловдивския митрополит Кирил за нов наместник-председател на Св. Синод.

Следващата стъпка и на правителството, и на Св. Синод е свързана с възтановяването на патриаршеското достойнство на БПЦ. Eстестве-но правителството не преследва някакви църковни подбуди, а свои политически цели. Доказателство за това е решението на Политбюро на БРП (к) от 10 септември 1948г.: "Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде възведена в Патриаршия."

От гледна точка на държавното право с приемането на новия устав БПЦ се смята за Патриаршия, но от канонична гледна точка нещата са неуредени. Освен свикването на църковно-народен събор, който със специално решение да провъзгласи патриаршеското достойнство, е необходимо одобряването на този акт от Цариградската Вселенска патриаршия и от останалите Поместни православни църкви.

Още през февруари 1945г. при вдигането на схизмата българската църковна делегация поема пред Вселенската църква ангажимент да не пристъпва към възстановяване на Българската Патриаршия, без предварително да е получила съгласие от Цариград. В условията на Студената война обаче, каноническите правила са пренебрегнати и Руският патриарх си присвоява правата да дарява автокефалии или да одобрява нови национални църковни юрисдикции в страните с народна демокрация (т. напр. през 1948г. Полската православна църква получава автокефалия, а през 1951г. е последвана от Чехословашката православна църква).

На 8 май 1953г. в София тържествено е открит Третият църковно-народен събор, на който присъстват 107 избиратели с редовни пълномощия (от определените 111). Първият ден на събора преминава в тържествени речи, проверка на членовете и определяне на работните комисии. На следващия ден (9 май) съборът приема с някои малки промени Устава на БПЦ. На 10 май съборът продължава дейността си като Патриаршески избирателен събор. Съгласно чл. 20 от Устава на БПЦ Св. Синод още на 27 април 1953 г. определя с вишегласие трима митрополити като достойни за патриаршеския престол, които правителството одобрява. Това са Кирил Пловдивски, Неофит Видински и Климент Старозагорски. В деня на избора от 107 гласували избиратели 104 дават своя глас за Пловдивския митрополит Кирил, за Видинския митрополит Неофит ­ 1 глас, а две бюлетини са обявени за недействителни.

Така на 10 май 1953г. официално е провъзгласена Българската православна църква за Патриаршия, а за патриарх е избран с вишегласие Пловдивският митрополит Кирил. Той се явява, макар и непряк, приемник на Търновския патриарх св. Евтимий, последния български патриарх до началото на турското робство.

Освен фойерверките и радостта у българите остава съмнението, че целите на постигнатото са чисто политически. Известният общественик и държавник Стойчо Мошанов отбелязва в своя дневник: "Става ясно, че целите на възстановяването на Българската Патриаршия през 1953 г. са били външнополитически". В действителност на Третия църковно-народен събор не присъстват представители на Цариградската Вселенска патриаршия, а тогавашният Цариградски патриарх Атинагорас отказва поканата на българския Св. Синод да присъства като обикновен гост, като подчертава, че подобен акт се явява нарушение на съществуващия канонически и църковен ред. Възстановяването на Българската Патриаршия без благословията на Вселенския патриарх е едно от проявленията на Студената война в областта на църковния живот. По този случай Вселенският патриарх Атинагорас отбелязва следното: "Решението на Третия църковнонароден събор в София да бъде избран за патриарх Кирил е било диктувано от властта като допълнителна стъпка по пътя на превръщане на Православната църква в инструмент на съветския империализъм." И още: "Българската православна църква не е засвидетелствала своята зрялост в църковния живот и способност неуклонно да следва неговите установления. Тя същевременно не процъфтява в Христа, нито пък проявява особена църковна дейност".

Още от деня на своето възстановяване Българската Патриаршия е призната от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската православни църкви, чиито представители участват на тържествената интронизация на Българския патриарх Кирил на 10 май 1953г. С писмо от 6 юни 1953г. Московският и на цяла Русия патриарх Алексий за втори път известява по приетия каноничен ред, че Руската православна църква признава възстановената ни патриаршия. По същото време Антиохийската патриаршия с писмо от 10 юни 1953г. и Полската православна църква с писмо от 19 юни 1953г. съобщават официално, че признават Българската Патриаршия и нейния предстоятел. В края на 1954г. това прави и Александрийската патриаршия. През 1955г. Сръбската православна църква признава Българската Патриаршия и поддържа каноническо общение с нея. Благодарение посредничеството на Антиохийската патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27 юли 1961г. и Цариградската патриаршия официално признава възобновената Българска Патриаршия и установява каноническо общение с нея. През пролетта на 1962г. българска църковна делегация начело с патриарх Кирил осъществява историческо посещение на Цариградската Вселенска патриаршия, на източните патриаршии Йерусалимска, Антиохийска и Александрийска и на Гръцката православна църква с посещение и на Света Гора ­ Атон. Възобновената Българска Патриаршия тогава официално е призната от предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Гръцката църква.

Възстановяването на българския патриаршески институт е паметно събитие с историческа важност в многовековната църковна и политическа история на българската държава.

Приемник на патриарх Кирил е патриарх Максим, който възглавява БПЦ повече от 30 години и подобно на своя предшественик близо две десетилетия (до политическите промени в страната през ноември 1989г.) е принуден да се съобразява с партийната и държавна политика. Въпреки острите нападки, отправени срещу него след 1990г., въпреки разкола във върховната църковна власт и притесненията (в определени моменти) от страна на държавната власт, той продължава да ръководи Св. Синод като негов председател.

 

img/top.jpg

 

 

Последна промяна: 27.02.2013 г.