ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

С Т А Н О В И Щ Е на Св. Синод относно законопроекти за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията - I част

03 октомври 2018 10:10, Българска Патриаршия

Във връзка с предвидените разглеждания на законопроекти за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията: № 854-01-34 от 04.05.2018 г., и № 854-01-35 от 09.05.2018 г. от Парламентарните комисии по Правни въпроси (на 3.10.18 г.), по Вероизповеданията и правата на човека (на 4.10.18 г.).

Публикуваме становището на Св. Синод на БПЦ-БП прието на заседание на 21.06.2018 г., прот. № 15 – пълен състав.

Становището е изпратено до:

Председателя на Народното събрание

Парламентарните комисии: Бюджет и финанси, Правни въпроси, Вероизповеданията и правата на човека, Образование и наука

С Т А Н О В И Щ Е

Относно: законопроекти за изменение и допълнение на Закона за вероизповеданията: № 854-01-34 от 04.05.2018 г., и № 854-01-35 от 09.05.2018 г.

Предварителна бележка:

Настоящото становище се основава на принципите, върху които се изгражда конституционния, законов и демократичен модел на църковно-държавни отношения, както и на установения от хилядолетия вътрешно-църковен каноничен ред относно неприкосновеността на имуществото на Църквата, особения статус на свещенослужителите, който е гаранция за нейната автономност, свобода на вероизповед и богослужебна практика. Тези принципи са приложени като метод за оценка на внесените законопроекти, респективно на предлагания анализ на отделни разпоредби в тях.

І. Конституционен статус на вероизповеданията

1. Конституционната уредба на вероизповеданията се съдържа в глава І „Основни начала” в чл. 13 от Конституцията на Република България (КРБ):

„Чл.13(1) Вероизповеданията са свободни.

(2) Религиозните институции са отделени от държава.

(3) Традиционна религия в Република България е източноправославното вероизповедание.

(4) Религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели.“ и

в глава ІІ „Основни права и задължения на гражданите“:

Чл. 37. (1) Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи.

(2) Свободата на съвестта и на вероизповеданието не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани.“

2. Разпоредбата на чл. 13, ал.1 от КРБ, която прогласява принципа за свобода на вероизповеданията, се намира в гл. I ”Основни начала” и е във функционална обусловеност с чл. 37, ал. 1, който осигурява ненакърнимостта на основни права, които са част от комплексното субективно право на вероизповедание и се намира в гл. II ”Основни права и задължения на гражданите”.

3. Според диспозитива на Решение № 5 на Конституционния съд от 11 юни 1992 г. по к. д. № 11/92 г. за тълкуване на чл. 13, ал. 1, 2 и чл. 37 от Конституцията

„Правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин, освен в случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията, а именно когато религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта и вероизповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Посочените ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване. Чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното осъществяване.

Религиозните общности и институции са отделени от държавата. Недопустима е държавна намеса и държавно администриране на вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, както и в тяхното обществено проявление освен в посочените вече случаи на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията“.

4. Пределите на свобода на вероизповеданията се определят от наличието на други ценности, които също са конституционно защитени. Такива ценности са основните права и свободи на гражданите. Тяхната неотменимост е прогласена с чл. 57, ал. 1 от основния закон, като съществува възможност за ограничаване само на някои от тях при предпоставките, съдържащи се в чл. 57, ал. 3 от Конституцията, изрично постановено в Решение на КС № 12/15. 07. 2003 г., по к. д. № 3/2003 г. В тази норма е предвидено, че при обявяване на война, на военно или друго извънредно положение, може със закон да бъде временно ограничено упражняването на отделни права на гражданите, с изключение на изчерпателно изброените, едно от които е свободата на вероизповедание по смисъл на чл. 37, т.е. дори в тази хипотеза правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано.

5. Според Решение № 2 от 18 февруари 1998 г. по к. д. № 15/1997 г.: „семантично думата "вероизповедания" в случая обхваща и персоналния състав на религиозните системи в смисъл на общности; религиозните институции, в частност църквата, са отделни и независими от държавата, а държавата е светска.“

ІІ. Отменени норми от Конституционния съд с Решение № 5 от 11 юни 1992 г. по к. д. № 11/92 г. от Закона за изповеданията от 1949 (отм.), които следва задължително да се имат като коректив при обсъждане на внесените законопроекти.

Решението гласи: “Конституционният съд счита, че относно разпоредбите на чл. 13 и 37 от Конституцията като действащо право в случая намира приложение § 3, ал. 1 във връзка с чл. 5, ал. 2 от Конституцията. Разпоредбите на Закона за изповеданията, които са в противоречие с чл. 13 и 37 от Конституцията, следва да се считат за отменени по силата на непосредственото действие на тези конституционни норми от момента на влизането на Конституцията в сила. Това може да се констатира инцидентно от всеки правоприлагащ орган. Така в пряко противоречие с чл. 13 и 37 от Конституцията са например разпоредбите на чл. 10, 12, 18, 20, 21, 22 и 23 от Закона за изповеданията.“

6. Отменените от КС разпоредби са следните:

• „Чл. 10. (Отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Свещенослужители и длъжностни лица в кое и да е изповедание могат да бъдат само лица, които са български граждани, честни и благонадеждни и не са лишени от права с влязла в законна сила присъда.“

• „Чл. 12. (Изм. - Изв., бр. 1 от 1951 г., отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Свещенослужители, както и всички други служители по ведомствата на изповеданията, които нарушават законите, обществения ред и добрите нрави, или работят против демократическите уредби на държавата, независимо от другата им отговорност, по предложение на директора на изповеданията, могат да бъдат временно отстранени от длъжност или уволнени. Отстраняването от длъжност или уволнението се извършва незабавно от съответното ръководство на изповеданието, щом получи за това предложение от директора на изповеданията. Ако свещенослужителят не бъде отстранен от изповедното ръководство, той се отстранява по административен ред.“

• „Чл. 18. (Изм. - Изв., бр. 1 от 1951 г., Отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Споменаването на върховната държавна власт и нейните органи от изповеданията при разните религиозни служби, обреди и тържества, може да става само по предварително одобрени изрази от Дирекцията на изповеданията при Министерския съвет.“

• „Чл. 20. (Отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Образуването на дружества и организации с религиозно-нравствена цел, както и издаването на печатни произведения за религиозна просвета, се подчиняват на общите закони и на административните разпореждания.

Възпитанието и организирането на децата и младежта се извършва под особените грижи на държавата и се намира извън кръга на дейност на изповеданията и техните свещенослужители.“

• „Чл. 22. (Изм. - Изв., бр. 1 от 1951 г., отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Изповеданията могат да поддържат връзки с изповедания, учреждения, организации или официални лица, които имат седалището си или местожителството си извън пределите на страната, само с предварително разрешение на директора на изповеданията.“

• „Чл. 23. (Отм. - ДВ, бр. 49 от 1992 г. с РКС № 5) Изповеданията или техните поделения (ордени, конгрегации, мисии и пр.), които имат седалище в чужбина, не могат да откриват в Народната република България свои поделения: мисии, ордени, благотворителни и други заведения; заварените такива се закриват в едномесечен срок от влизането в сила на настоящия закон.

Всички имущества на закритите, съгласно предходната алинея, поделения: мисии, ордени, благотворителни и други заведения, преминават в собственост на държавата срещу справедливо обезщетение. Размерът на обезщетението се определя по реда на чл. 21 от настоящия закон.“

Следователно за норми с подобно съдържание във внесените законопроекти съществува сериозен риск да бъдат намерени за противоконституционни.

ІІІ. Един от основните мотиви и в двата законопроекта е да се осигури прозрачност на източниците и начина на финансиране на вероизповеданията, включително и външното финансиране, т.е. от други държави и юридически лица, което с оглед на международната обстановка и в духа на борбата с тероризма, налага според вносителите пряко ангажиране на държавата, като във връзка с това се предлага държавно субсидиране, включително и за заплати на свещенослужителите.

7. Първият основен въпрос, който се поставя във връзка с този основен мотив за предлаганите ЗИД на ЗВ, е дали ще бъдат постигнати целите, които се преследват с тях.

Действащият Закон за вероизповеданията/ЗВ/ е един демократичен закон, в съответствие с международните стандарти на универсалните и регионални международни договори - чл. 18, ал. 1 Международния пакт за граждански и политически права МПГПП и чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи /ЕКПЧ/ - безспорно признато и от Конституционния съд на РБ в цитираните по-горе решения. Неговата промяна в тази му част – гарантирането свободата и вътрешно управление на вероизповеданията – носи сериозен риск за нарушаване на основни демократични принципи, като при това и добрите мотиви за законодателни промени, ще се компрометират от само себе си.

Рискът от отнасяне на въпроса пред Европейския съд за правата на човека е огромен, като възможните негативни последици за националния правов ред могат да са сериозни.

8. Следва да се отбележи, че действащи разпоредби от ЗВ дават възможността да бъде ограничено правото на вероизповедание по смисъла на чл. 8, ал. 1 а именно, когато бъде нарушен чл. 7. ал. 1, според който свободата на вероизповедание не може да бъде насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други лица и ако е нарушено изискването според ал. 2, че религиозните общности и институции, както и верски убеждения, не могат да се използват за политически цели.

При тези нарушения всяко заинтересувано лице или прокурорът имат право по исков ред пред СГС да поискат:

1. спиране на разпространението на дадено печатно произведение;

2. спиране на издателската дейност;

3. ограничаване на публичните изяви;

4. отмяна на регистрацията на учебно, здравно или социално заведение;

5. преустановяване на дейността на юридическото лице за срок до 6 месеца;

6. отмяна на регистрацията на юридическото лице на вероизповеданието.

Изводът е, че държавата е създала ясни и категорични законови гаранции за защита чрез иск на прокурора или всяко заинтересувано лице по съдебен ред, да иска някои от ограниченията, изброени по-горе и да се стигне дори до отмяна на регистрация на вероизповедание.

9. Законът за вероизповеданията е устройствен закон, който урежда основни въпроси от правния статус на вероизповеданията и основните принципи на функциониране на модела държава – религиозни институции на основата на принципа на секуларизма.

Борбата с тероризма или други престъпления, насочени срещу конституционния и законов ред в държавите са в предметния обхват на други специални закони.

Например Законът за противодействие на тероризма дава определение за тероризъм в §. 1 от Допълнителните разпоредби и ясно препраща към изброени престъпления от НК - "Тероризъм" е всяко престъпление по чл. 108а, ал. 1 - 4, ал. 6 и 7, чл. 109, ал. 3, чл. 110, ал. 1, предложение шесто и ал. 2, чл. 308, ал. 3, т. 1 и чл. 320, ал. 2 от Наказателния кодекс.

Не може да се използва специалният Закон за вероизповеданията, който е изграден на основата на принципа на свободата на вероизповеданията и отделеността на религиозните институции от държавата и ненамеса на държавата във вътрешния им живот, за да се осъществява правна защита от тероризма. Не бива вековното право на самоуправление на Църквата да става заложник на трудността на държавата да се справи с тези глобални предизвикателства като борбата с тероризма и екстремизма.

Всяка правна система, включително и българската правна система, е предвидила по-високо ниво на строго специализирани средства за защита, каквито са регламентирани в следните закони:

ЗАКОН ЗА ПРОТИВОДЕЙСТВИЕ НА ТЕРОРИЗМА;

ЗАКОН ЗА МЕРКИТЕ СРЕЩУ ФИНАНСИРАНЕТО НА ТЕРОРИЗМА;

ЗАКОН ЗА УПРАВЛЕНИЕ И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА СИСТЕМАТА ЗА ЗАЩИТА НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ;

ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ "НАЦИОНАЛНА СИГУРНОСТ";

ЗАКОН ЗА ДЪРЖАВНА АГЕНЦИЯ "РАЗУЗНАВАНЕ“;

ЗАКОН ЗА МЕРКИТЕ СРЕЩУ ИЗПИРАНЕТО НА ПАРИ;

ЗАКОН ЗА ОГРАНИЧАВАНЕ НА ПЛАЩАНИЯТА В БРОЙ.

Тези действащи нормативни актове у нас са съответни на подобните в ЕС и страните от НАТО и са адекватен законов инструментариум за борба с тероризма. Спорно е дали е необходимо този инструментариум да бъде допълван с увеличаване на контролните правомощия на една дирекция в МС „Вероизповедания“, чрез което се цели контрол на даренията и финансите на вероизповедания, което е грубо нарушение и намеса на държавата чрез изпълнителната власт във вътрешния живот на религиозните институции и противоречи на Конституцията.

Основен конститутивен признак на всяко вероизповедание е верското убеждение, което се проверява при регистрация на съответното вероизповедание чрез описването му в устава и е несъвместимо с понятия като „религиозен радикализъм“ и тероризъм. Ако такива верски убеждения се проявяват в дейността на съответното вероизповедание, има съответните законови средства за противодействие.

Явленията следва да се назовават с точните понятия, а не да се борави с общо понятие като „религиозен радикализъм“.

Опитът в Австрия да бъде приет Закон за исляма, който е отделен от Закони за другите религии, като забраната за финансиране от чужди държави се отнася само до исляма, е силно критикуван. Разпростирането на този принцип върху всички вероизповедания се натъква на още по-големи практически трудности и конфликти с почти всички останали вероизповедания.

Църквите и вероизповеданията не се водят от принципа на националните държави и гражданство. Някои вероизповедания биха изчезнали, ако не се финансират от Църквата-майка; само при БПЦ - БП този проблем не съществува, което не означава, че Българската православна църква не следва да апелира за запазване на религиозния мир в страната и ненамеса в делата и на останалите изповедания.

Ако държавата иска да санкционира радикалната ислямистка пропаганда, то това трябва да стане с подходящите средства за защита на националната сигурност, без да се засяга правото на свободно изразяване на религиозно мнение или популяризиране на религия. В този смисъл Българската православна църква подчертава своята изконна толерантност към всички вероизповедни общности в България, различни от православната.

10. От съществено значение е наказателно-правната защита в Наказателния кодекс, каквато е осигурена чрез:

„чл. 108, ал. 1 от Наказателния кодекс (проповядване на фашистка или друга антидемократична идеология или насилствено изменяне на установения от Конституцията на Р България обществен и държавен строй)“;

„чл. 162, ал. 1 от НК - Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност……

ал. 2 който употреби насилие срещу другиго или повреди имота му поради неговата раса, народност, етническа принадлежност, религия или политически убеждения…... „

и „ал. 3 Който образува или ръководи организация или група, която си поставя за цел извършването на деяния по ал. 1 и 2 или системно допуска извършването на такива деяния…“

В това отношение, разбира се е от съществено значение чл.108а от НК относно тероризма.

Нямо по-сериозна защита от уредената в гл. ІІІ, раздел ІІ от „Престъпления против изповеданията“ от Особената част на НК и най-вече от чл. 166 от НК:

„Който образува политическа организация на религиозна основа или който чрез слово, печат, действие или по друг начин използва църквата или религията за пропаганда против държавната власт или нейните мероприятия, се наказва с лишаване от свобода до три години, ако не подлежи на по-тежко наказание“.

В случай, че цитираните норми не са достатъчни за да бъдат санкционирани тези опасни обществени явления, те би следвало да се криминализират чрез изменение на НК, за да се носи наказателна отговорност от извършилите ги лица. Следва да се имат предвид и цитираните по-горе норми от НК във връзка с легалната дефиниция за „тероризъм“ която дава Закона за противодействие с тероризма.

ИЗВОД: българското законодателство дава всеобхватна законова защита и съответни мерки и правомощия на специализираните органи – ДАНС, разузнаване, прокуратура, МВР и съд по специалните закони за борба с тероризма, без с това да се променя демократичната законова основа за вероизповеданията, чиито верски убеждения и богослужебна практика изключват такива явления в своята дейност. В случай, че има негативни прояви в дейността на признатите вероизповедания, когато не става дума за престъпления по НК или тероризъм, ЗВ в чл. 8. е предвидил достатъчно средства за защита.

СВЕТИЯТ СИНОД Е КАТЕГОРИЧНО ПРОТИВ ДА СЕ ДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ, В КОЙТО И ДА Е ЗАКОН, НА ПОНЯТИЕТО „РЕЛИГИОЗЕН РАДИКАЛИЗЪМ“ .

В сравнителен план не ни е известно акт на национално законодателство или международен договор да дава подобна легална дефиниция за „религиозен радикализъм“, каквато се съдържа в един от коментираните законопроекти.

Подобни определения, за които международната общност не е постигнала съгласие по дефинирането им в универсален или регионален международен договор, е повече от опасно да се дефинират в национален закон, още повече, когато става дума за понятия, свързани с вероизповедания. Нещо повече, в дефинирането на такова понятие е водеща позицията на конфесиите и научните достижения на вътрешното право на съответното вероизповедание, които очевидно не могат да си позволят да работят с еклектика и да достигнат до единно нормативно понятие за „религиозен радикализъм“ за целите на международното и респ. на съответното национално право.

Дори в Конвенцията на Организацията Ислямска конференция за борба срещу международния тероризъм не се споменава понятие „религиозен радикализъм“, а само „джихад“. В нея договарящите се страни ще си сътрудничат в подкрепа на усилията за разграничаване на исляма от новата ислямска мисъл, основана на „джихад“.

11. Сега действащата нормативна уредба е достатъчно ясна при определяне на субсидиите за вероизповеданията и не създава проблеми. Според чл. 35, т. 9 във вр. с чл. 21, ал.3 от ЗВ, Дирекция „Вероизповедания“ прави предложения пред Министерския съвет по проекта на държавния бюджет за разпределението на държавната субсидия, предназначена за регистрираните вероизповедания, и осигурява отчетността.

Светият Синод приветства упражняването на контрол за разходване на получаваната от вероизповеданията държавна субсидия, който е целесъобразен и резонен. Този контрол спрямо държавната субсидия е уреден и сега. Св. Синод държи този модел да бъде запазен.

По смисъла на предлаганите промени, обаче, религиозните институции биват поставени в състояние на свръхзависимост от натоварения със свръхфункции и свръхпълномощия административен орган - Дирекция „Вероизповедания”. По наше мнение това е доста силова намеса на държавата във вътрешния живот на вероизповеданията; не коментираме дали това не би създало предпоставки за вземане на субективни и непрозрачни решения.

12. Сега действащият модел в чл. 28 от ЗВ е адекватният нормотворчески подход и законодателна техника, а именно - разпределението на държавната субсидия за регистрираните вероизповедания да се извършва с годишния закон за държавния бюджет.

По същия начин е и уредбата в чл. Чл. 25, ал. 1 от ЗВ, според която държавата може да подпомага и насърчава регистрираните по този закон вероизповедания за осъществяване на тяхната религиозна, социална, образователна и здравна дейност чрез данъчни, кредитно-лихвени, митнически и други финансови и икономически облекчения, при условия и по ред, определен в съответните специални закони. Според ал. 2 на същия член, когато вероизповеданията ползват преференции по ал. 1, годишните им счетоводни отчети подлежат на независим финансов одит при условията, предвидени за юридическите лица с нестопанска цел, определени за осъществяване на общественополезна дейност. В ал. 3 е предвидено, че при констатиране на закононарушения Министерството на финансите уведомява органите на прокуратурата и на Агенцията за държавна финансова инспекция за извършване на проверки и на предвидените в закона действия.

В случай, че се налага промяна в някои от специалните закони, то същата следва да се извърши в съответните закони, а не да се променя ЗВ като се предвижда намеса на контролните финансови органи във вътрешно организационния живот на вероизповеданията чрез проверка на техните финансови отчети, което означава контрол върху имуществото, формиращо се основно чрез дарения и завещания. Този законов подход е в нарушение на Конституцията и цитираните конституционни решения.

13. Православното църковно право се основава на своите църковно-юридически източници от времето на първото хилядолетие. В тези източници, като например в Правила 24 и 25 на Антиохийския събор, всяка отделна Поместна църква се споменава и се признава за субект на оная част от общото църковно имущество, която й принадлежи и е добита от нея чрез пожертвувания, наследство, завещание или друг подобен начин. Според правило 24 „справедливо е църковното имущество да бъде пазено за църквата с всяка точност, съвест и вяра във Всевидеца и Съдията Бога, като с него се разпорежда с присъщата му власт и разсъждение епископът, на когото са поверени всички човеци и душите на ония, които се събират в храма…” Според правило 25: „Епископ нека има власт над църковното имущество, нека разпорежда с него най-предпазливо и със страх Божий...“

От древните канонични извори и техните тълкувания става ясно, че правото на Църквата да притежава имущество има отношение към изпълнението на мисията й на земята като обществена институция с особено предназначение, т. е. това обстоятелство има отношение към богослужението, тъй като е необходимо място, където да се отслужва то. Ако държавата препятства Църквата да употребява църковното имущество съгласно предназначението му, това означава, че се пречи на самото богослужение, т. е. в Църквата има гонение. В този смисъл, отношението на държавата, по-специално на законодателството и най-вече гражданското, спрямо положението на църковното имущество, е от особена важност.

Отчитайки каноничната практика и традициите на вероизповеданията в България, действащият Закон за вероизповеданията (ЗВ) отразява тази специфика. Това намира място в концепцията за функционалната връзка между субективното право на вероизповедание и правото на вероизповеданията да притежават имущество.

Модерното законодателство определя правото на собственост върху определено имущество и различните имуществени права като част от съдържанието на правото на вероизповедание. В чл. 6 от ЗВ в правото на вероизповедание като сложно, субективно, комплексно право са включени и такива права като: да се установяват и поддържат места за богослужения или религиозни събрания; да се произвеждат, придобиват и използват за богослужебните цели, необходимите материали и предмети за обредите на една религия или вяра; да се събират и получават доброволни финансови и други помощи, и дарения от отделни лица и институции.

Администрирането и контролът на счетоводството на вероизповеданията и проверка на техните дарения представлява държавно администриране на техния автономен живот, тъй като от своето основаване до днес Църквата формира своето имущество главно чрез дарения. Това са пожертвования на хората към нея и имената на много хора остават неизвестни дори за църковните служители.

14. Като пример за правилен законодателен подход и действително подпомагане чрез данъчни облекчения в специален закон, така както предвижда чл. 25 от ЗВ, е държавната политика чрез изключване на данъчна тежест при определени сделки на вероизповеданията.

Според чл. 24, ал. 1, т. 9 от Закона за местните данъци и такси (ЗМДТ) се освобождават от данък върху недвижимите имоти храмовете и манастирите, предназначени за богослужебна дейност, заедно с поземлените имоти, върху които са построени - собственост на законно регистрираните вероизповедания в страната, както и молитвените домове заедно с поземлените имоти, върху които са построени - собственост на законно регистрираните вероизповедания в страната.

Освобождават се от данък наследства според същия закон в чл. 2а. имуществото, завещано на Българския червен кръст, законно регистрираните вероизповедания в страната, читалищата и другите юридически лица, които не са търговци, с изключение на организациите с нестопанска цел, определени за извършване на дейност в частна полза.

Според чл. 48, ал. 1, т. 1 б. „ж“ от ЗМДТ се освобождават от данък при придобиване на имущества по дарение и по възмезден начин законно регистрираните вероизповедания в страната за имотите по чл. 24, ал. 1, т. 9.

Според чл. Чл. 71а., ал. 1 от ЗМДТ не се събира такса за битови отпадъци за услугите, предоставени на молитвени домове, храмове и манастири, в които се извършва богослужебна дейност от законно регистрираните вероизповедания в страната, заедно с поземлените имоти, върху които са построени.

Изброените примери, показват, че държавата има волята реално да подпомага вероизповеданията чрез съответните преференции, предвидени в специалните закони чрез освобождаване на данъци за дарение и при наследяване, когато става дума за недвижими имоти. Тези сделки са публични поради особената форма за действителност на сделките за недвижими имоти, за която важат разпоредбите на чл. 18 ЗЗД и вписването им в публичния имотен регистър.

15. Св. Синод категорично възразява държавен административен орган да събира информация за религиозните убеждения на отделни граждани, чрез задължаване на вероизповеданията да декларират имената на своите дарители.

Очевидно става дума за дарения за движими имущества, включително парични суми. В този случай важат правилата на чл. 225, ал. 2 от ЗЗД, според който дарението като договор трябва да стане в писмена форма с нотариална заверка на подписите или чрез предаване, а на ценни книжа според надлежния ред за прехвърлянето им.

Следователно от предмета на дарението зависи дали договорът е формален или неформален, след като има възможност за предаване, т.е. неформално. Когато става дума за разплащания над 10 000 лева ще важат правилата на Закона за ограничаване на плащанията в брой.

В Православната църква даряването е част от религиозния живот на вярващия. Като част от неговия интимен религиозен живот, даряването, видовете пожертвования, начините за даряване и т.н. се регламентират от учението и вътрешното (канонично) право на Църквата, а не могат да бъдат предмет на регламентиране и контрол от страна на държавата. Даренията в Църквата са дълбоко личен акт. Както посочихме по-горе, според Закона за задълженията и договорите, има възможност дарението да е неформална сделка, така че може да не бъде направена в писмена форма, а в случая не е необходимо и форма за доказване, защото дарителите не желаят да доказват пред Бога или пред трети лица, че са направили дарение.

16. Следва да се подкрепи идеята на вносителите да се увеличи държавната субсидия за вероизповеданията, включително и за заплати на свещенослужителите, но това да става, както и досега със Закона за държавния бюджет - целево за строителство и ремонт за храмове и за заплати. Това е по-правилният и конституционосъобразен модел на субсидиране на религиозните институции. Контролът да се предвиди в съответните специални закони за тази субсидия, при спазване на общото законодателство за контрол за публични средства за всички правни субекти. Смятаме, че в момента действащата разпоредба на чл. 25 от ЗВ е пределно ясна и през тези 15 години от прилагането на закона не ни е известно да се констатирани порочни практики.

Св. Синод на БПЦ-ПЦ заявява, че включително и за задграничните епархии начинът на финансиране на църковните общини, регистрирани по съответните национални законодателства следва да бъде чрез Епархията на Западна и Средна Европа и Епархията в САЩ, Канада и Австралия. Финансирането на църковните общини на БПЦ-БП в отделните държави, игнорирайки Епархиите със седалище в Берлин или Ню Йорк би било груба намеса във вътрешния живот на Църквата и несъобразяване с йерархията в БПЦ - БП.

Необходимо е да се припомни, че не могат да се възлагат на който и да е държавен орган или орган на местната власт „да определя условия и ред“, а още по-малко на Дирекция „Вероизповедания“ при МС, която не е субект на правото и не е орган на власт, а структурно звено в администрацията на МС, без това да е първично уредено в закон. Дори първични обществени отношения не могат да се уреждат в подзаконов нормативен акт. Условия и ред за каквото и да било не могат да се определят от Дирекция „Вероизповедания“, най-много ред може да се уреди в подзаконов акт, но не и да се възложи преценка по оперативна самостоятелност на администрацията на изпълнителната власт. Такива предложения водят до произвол и са противоконституционни.

В заключение може да се каже, че

• За някои от преследваните от законодателя цели вече съществуват нормативни решения в други действащи закони;

• За постигането на друга група цели може да се мисли чрез изменения на други действащи закони;

• Трета група цели, особено такива, които индиректно представляват ограничаване на правото на свободно изповядване на религия, не могат да бъдат постигнати, без съответните нормативни решения да бъдат обявени за противоконституционни.

Общото мнение на Светия Синод на БПЦ - БП е, че в една спокойна и задълбочена дискусия може да бъдат отделени онези добри цели на законодателя, за които да се намерят подходящите нормативни решения в общата нормативна рамка на страната.

Опитът от почти двайсетгодишния политически инспириран разкол в Българската православна църква доказва, че всяка намеса на държавата във вътрешните дела на Църквата, води до тежки последствия както за Църквата, така и за самата държава. Историческият опит показва също така, че винаги когато държавата се е опитвала да упражни контрол върху дейността на Църквата или да моделира вътрешно-църковния живот по своите светски критерии, това е завършвало с неуспех. Православната църква е институция с двухилядолетна история, основана от Самия Господ Иисус Христос. Редували са се периоди на гонения от страна на държавата с периоди на мирно съвместно съществуване.

Историята доказва, че демократичните отношения между държавата и Църквата при взаимно уважение и при гарантиране правата на самоуправления на Църквата са гарант за националната сигурност в България. Такива отношения бяха успешно установени и гарантирани чрез действащия Закон за вероизповеданията. БПЦ е доказала, че представлява основен фактор на стабилността и националната сигурност в България, както и вековна опора за българския народ, дори в периодите когато държава не е имало.

Изхождайки от всичко това, смятаме, че предлаганите промени в ЗВ, са противоречиви и чрез тях не се постига целения резултат, нуждаят се от сериозна преосмисляне, включително и от тяхната необходимост, за да не поставят под съмнение установеното добро сътрудничество на демократична основа между държава и Църква.

Приложение: анализ на отделни нормативни предложения

Анализ на конкретните предложения (параграфи) по двата законопроекта въз основа на принципните положения в основното изложение

17. По № 854-01-34 от 04. 05. 2018 г., внесен от народните представители Цветан Генчев Цветанов, Корнелия Петрова Нинова и Мустафа Сали Карадайъ:

17.1. По §. 2 относно допълнение на чл. 7, ал. 2 забраната за използването за политически цели да се отнася за средните и висшите духовни училища следва да бъде подкрепена, но това изискване по принцип се съдържа и в съответните специални закони, така че е без значение дали ще се допълни разпоредбата в този смисъл (вж. напр. Чл.3, чл. 4, чл. 22, т.3 и т.4, чл. 56, ал. 1, т. 4 от Закона за висшето образование, чл. 11, ал.; чл.11, ал. 1 и 2 от Закона за предучилищното и училищно образование).

17.2. По §. 3 относно допълнението с две нови ал. 3 и 4 на чл. 11 относно възможността вероизповеданията да правят предложения, мнения, становища по проекти за законови и административни актове са абсолютно излишни, защото вероизповеданията имат това право и сега. Това право им е гарантирано по Закона за нормативните актове(вж. чл. 18а и чл. 18б и гл. ІІ и гл. ІІІ и особено чл. 26, ал. 1 и 2) и Правилника за организация и дейността на Народното събрание.

17.3. По §. 4 предложението предизвиква резерви, тъй като с него се предлага в Уставите да се допълни „начини на финансиране и разходване на средства, управление и разпореждане с имущество“. Следва да се има предвид, че това е съдържанието на чл. 22 от ЗВ, според който разпореждането с имуществото на вероизповеданията се урежда според техните устави. Тези въпроси са от автономията на вътрешноорганизационния живот на вероизповеданията. Действащите разпоредби на чл. 17, т. 7 във вр. с чл. 22 от ЗВ е достатъчна гаранция за публичност.

17.4. По §.5. относно създаването на нов чл. 20а, следва да се отбележи, че систематичното му място не е в глава „Имущество и финанси“, тъй като засяга регистрационния режим и попълване на ръководни органи на вероизповеданията, т.е. засяга правния статус на вероизповеданията като юридически лица. По тези съображения систематичното място на предлагания чл. 20а е в глава Трета „Регистрация“. Този параграф решава проблеми, които възникват в съдебната практика поради невъзможността да се изберат органи в някои вероизповедание. При систематическо и телеологическо тълкуване на предлаганата разпоредба става ясно, че засяга само вероизповеданията, които подлежат на регистрационен режим.

Категорично следва да се възрази за предвидената възможност за предварително уведомяване на Дирекция „Вероизповедания“ към МС относно провеждането на избор за нови органи, защото това е въпрос на автономното управление на вероизповеданията и е противоконституционна разпоредбата в тази й част. Уведомителният режим може да се отнася относно публичност, но на вече избрани органи на вероизповеданието. Освен това, липсва регламент, който да урежда подходяща санкция, при условие, че не се осъществи избор на нови ръководни органи в указаните срокове.

17.5. По §.6. относно създаването на нови ал. 4-20 във връзка с предоставянето на държавна субсидия, включително и за заплати на свещенството, важи казаното по-горе принципно становище за съответната адекватна конституционосъобразена уредба в специалните закони...

Продължава тук - http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=273287

« предишна новинаследваща новина »