ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » БОЖЕСТВЕНАТА ЕВХАРИСТИЯ И ПОСТОЯННАТА УМНА МОЛИТВА - ПЪТИЩА КЪМ ОБОЖЕНИЕ

БОЖЕСТВЕНАТА ЕВХАРИСТИЯ И ПОСТОЯННАТА УМНА МОЛИТВА - ПЪТИЩА КЪМ ОБОЖЕНИЕ

2010-09-26, автор: Доц. д-р архим. НИКОДИМ (СКРЕТАС), рубрика: Теология
Седмица на православната книга - Варна 2010 г.

Ако насочим нашето изследване към неповредените и незаблудими извори на православната аскеза, към исихасткото и литургично изживяване, както и към опита на ниптическите светии и старци, ще се уверим, че мъченическият път на очистването, просветлението и обожението предполага и представлява непрестанно освещение посредством тайнствата при извършването на освещаващата непрестанна среща в еднофразовата умна епиклеза с божественото име на спасителя Христа.

Prichastiavane.jpg

В текстовете на нашето предание тайнството на чистата, харизматична и постоянна умна и сърдечна молитва се характеризира като действително осъществяващо се свещенодействие. Авва Исаия например нарича молитвената борба на монаха „литургия" и приемлива за Бога „жертва", докато св. Симеон Нови Богослов изисква от борещия се за спасението си човек никога да не се причастява без гореща и всенощна будна молитва. Неговият ученик Никита Ститат съвсем изразително оприличава тайнството на постоянната молитва с неизчерпаемо мистично свещенодействие на небесното светилище. А пък епископът-исихаст св. Теолепт Филаделфийски подчертава, че онзи, който не прекъсва постоянната си молитва и безспирно възпява Бога, става жив храм на богопочитание.

Разумното богопочитание според православното предание не се състои само в животворящите тайнства на Евхаристията, но и в духовно съживяване и претворяване на силната любов към Бога, и на постоянното призоваване на славното Му име. Обожаваната душа става в ниптическия (трезвен) жертвеник огнено всесъжение на еросната жертва и благовонно приношение на непрестанно отправяните чисти молитви. Когато описват даровете на чистата молитва като неизчерпаемо истинско богопочитание и като паралелни на евхаристийното свещенодействие, ниптическите отци са много внимателни в характернита си изразност относно литургичните определения; в езика си те са непосредствени и реалистични. Чистата молитва е винаги духовна и представлява обожаващо „тайнствено свещенодействие на ума".

Начевайки от исихасткия живот и напредвайки към посредието на просветлението и съзерцанието, аскетът се възвежда към освещаващия свършек на екстаза и изтръгването на ума къмто Бога. Но всички тези промени по пътя на освещението не са теоретични излияния на остроумни умове, а истинно, духовно, литургично богодействие на душата и свещенодействие на цялото същество на човека в умния жертвеник на непрестанната молитва.

Чистата сърдечна молитва е твърде високо постижение и непристъпно тайнство за светския и немарен нрав (етос) на повечето люде, които не са се отрекли от треската на материализма и консумацията. По тази причина малцина са поборниците на духа, които постигат възвеждане към Божиите висини от поколение в поколение. Св. Никодим Светогорец като трезвеник (ниптик) и неоисихаст, синтезира цялото предание дошло до него, като цели, подчертавайки опита от трезванието, тайнството на непрестанната молитва да бъде описвано с литургични и тайноведствени понятия. Той е par excellence богослов на достойното и постоянно евхаристийно причастие. 

Преданието на този мистичен синтетичен живот и аскетическа молитвена борба достига незасегнато до последните, най-нови и дори съвременни нам ниптически старци, които с познание и живот са заели същите позиции и опит както древните отци. Молитвата е благодатно състояние, едно истинско тайнство на говоренето с мълчание, което води към живота на най-пълното и съвършено богопочитание, в мълчанието на чудото на обожението и прославата на човека, където се откриват тайнствата на Бога и душата се съ-поставя заедно с Христа в неудържима любов. Тя е особена вплетеност между отслужването на тайнството Евхаристия и богоизвършението чрез тайнството на молитвата; тя е екзистенциална устременост и освещаващо възкачване.

Старецът Емилиан Симонопетритис вижда съвместното съществуване на неизчерпаемото богопочитание в евхаристийното събрание и никога не автономизира от него „умно молитвено делание". Животът в тайнствата е предпоставка за мистичен молитвен живот. Обаче и мистичният молитвен път към достойно причастие с освещаващите пречисти тайни не спира изобщо да е постоянна молитва. Също и руският учител на Иисусовата постоянна молитва, старецът Игнатий Брянчанинов, посочва с превъзходни определения висотата на тази молитва и я сравнява, както между другото и цялото православно исихастко предание, с литургично тайноводство. Старецът Софроний от Есекс (Англия), един от най-великите както опитни, така и теоретични богослови на ниптическия живот през посления век, разглежда две тайнства като най-силно оръжие, дадено от Бога на Църквата, за водене на невидимата война на ума. Това са Иисусовата молитва и извършването на причастието в литургичната жертва до самите последни времена. Схождането и съчетаването между двете, литургичен живот и Иисусова молитва, е основа на литургичното богословие на Православната църква. То е незаблудим и истински път на обожение и екзистенциално оцелостяване в рамките на литургичното и исихастко православно предание. Божественото причастие и молитвата се взаимозахранват, а двете заедно хранят целостта на добродетелите.

Основанието на синтеза на ниптическия живот и евхаристийната причастност се осъществява разнообразно в самото живеене на православната духовност, но се описва като учение на литургичното предание на Православната църква. Тази двоица представлява благоприятно средство против евхаристийния формализъм; тя изгражда духовния облик на свещеници, монаси и миряни в един съзнателен литургичен живот, който в крайна сметка става средоточие на православния църковен живот.

За обожваното съ-телесие, харизматичното съчетание и тайнствения живот на единение с Христа, е изключително необходимо постоянното тайнствено и евхаристийно участие, което става и животворната сила на умната молитва и на аскетическия живот. Без ниптическа подготовка и личен избор, разпалването на агапичния копнеж на тайнството и на евхаристийното причастие на верния народ, на монасите и на пастирите, е невъзможно отхвърлянето на духовното незнание и постигането на освещение.

Св. Григорий Палама и исихастите, както в пустинята и манастирите, така и в препълнените с народ градове, затвърждават исихазма в съзнанието на Църквата и му дават официално догматическо и литургическо изражение. Те синтезират опита от исихасткия живот и от постоянната благодатна молитва с евхаристийното обогатяване на литургичното живеене. В това отношение особено за св. Филотей Кокин, като патриарх, който упражнява църковно управление, принципните начала на единството на православния свят са две: 1) богословието на исихастите и 2) фиксирането на евхарстийния литургичен чин заедно със запазването на литургичната практика на общите събрания на църквното тяло.

Исихазмът е бил обвиняван, че отхвърля кинонийното, общото богопочитание и че предпочита личната молитва пред тайнствата и евхаристийното събрание. Въпреки това, литургичната дейност на исихастите е новаторска и обновителна. Опирайки се на истинния дух на ниптическото и литургическото предание на Православието, исихазмът излиза от аскетическото молитвено исихастко усамотение и се простира към църковния, общностен и обществен живот на християните. Съгласно с гореказаното, става напълно ясно, че Вселенската Патриаршия във времето е осъзнала единство на богослужението и литургичния ред като рамка за преподаване на духовността.

Такова литургично и духовно възраждане бива наченато също от св. Никодим Светогорец и неоисихастите отци-коливади през ХVІІІ век, в рамките на неповреденото православно предание, което съчетава исихия (мълчание) с трезвение, постоянна молитва с общо богослужение, евхаристийно събрание с постоянно причастяване с честните освещаващи дарове на Христос. С други думи, съчетава личната непреривна молитвена борба с постоянното освещаване в светотайнствения живот на Църквата.

Синтезът на Светогореца бива пренесен в славянския свят от неговия съидейник и съмишленик Паисий Величковски. Неговите съмишленици и добротолюбци вървят по неговия пример във възходящия път на очищението, просветлението и обожението, чрез освещението на църковните тайнства и чрез ниптическото (произнесено в трезвеност на ума) непреривно умно и сърдечно призоваване на божественото име на Спасителя Христос.

Съвместното съществуване на тези две основания на екзистенциалното богодействие на човека не е само теоретично учение на филокалийните отци, а е и живият опит на техния аскетичен живот. Тези отци действено и осъзнато участват в евхаристийното душеизхранване, но едновременно с това и в ниптичното делание на постоянната молитва. Те просветено уравновесяват „и двете" страни на богословието - етоса, живота от една страна, и литургичното изживяване - от друга. Така те подбуждат църковните водачи, монаси и миряни, към обнова на духовния живот като извираща обаче от корените и недрата на честното литургично предание на Православието. Тяхното обновително дело има и до днес важни и съживителни последствия върху Църквата и обществото ни.

Както и четири века по-рано отците-исихасти, през ХVІІІ век филокалийните неосихасти-светогорци не се ограничават в някаква егоистична концепция за занимание изключително с монашеския светогорски свят, а в духовна полза на своите братя извън монашеския кръг разгръщат своята дейност в широките кръгове на обществото в онази епоха, като благотворно влиаят на образованието и цялостното възраждане на народа, но принасяйки полза на всички християни във вселената. Изправяйки се пред постепенното подчертаване и надделяване на аскезата чрез честото причастяване, те започват да се борят за чистото евхаристийно предание и да подлагат на силна критика колебанието да се приемат светите Тайни или практиката те да се приемат рядко през годината. Обратната теза, за редкото причастяване, според техните опоненти вече се е била превърнала в характеристика на Преданието. Защитниците на честото (в смисъл на редовно, бел. ред.) причастяване, паралелно поучавайки за действената постоянна умна молитва, се обръщат и към ядрото на исихасткото предание на светиите и богопросветени отци и по научно обоснован начин поставят основите на възраждането на православната литургична духовност, поставяйки с учението си за честото причастяване предпоставките за възраждане на литургичния живот като цяло.

Онова, което бележи тяхното разнообразно и богато писателско дело, е именно че те изследват, тълкуват и обясняват аскетическия и исихастки живот и богослужението; светотайнствения живот на Църквата, според тях, представлява разумен довод в полза на по-древното православно предание. Поради това те отговарят богоозарено и боговдъхновено на въпроса какво е духовен живот, какво е аскетическо подвизаване, ниптическа борба, умна молитва, освещение чрез тайнствата, чрез богопочитание; как човек участва с боязън, ред и благоприличие, живо и действено във възраждащата и обновяваща Божия сила.

Влиянието на учението на филокалийните отци, както и онова на светите исихасти, е навременно и твърде благоприятно за съвременното академично богословие. Ясно е вече, че вяра и богослужение, аскеза, ниптически живот, постоянна умна молитва и светотайнственото освещение взаимопроникват своето съдържание и представляват благодатните средства на обожението по причастност. Благодатното богословие и будната молитвена среща оживяват и запазват благоприятното Богу служение. Истинският обаче литургичен живот и тайнствено тайноводство бликат в Църквата нейното незаблудимо богословие. Разкъсването на тази неразкъсваема двоица, подобно на съответното разделение на територията на богословието на христология и пневматология, създава и ще създава винаги опасни отклонения.

В отзвука на някои движения в богословието през ХІХ и първата половина на ХХ век, някои автономизират богословското познание от мистичното богословие, и почти напълно пренебрегват благодатния елемент в живота на Църквата. Други, имайки повече съзнание и житейски основания, отговаряйки в духа на отците, отбелязват, че понякога от интереса на новогръцкото академично богословие избягва начинът и пътят на боговидението като опит на харизматичното богословие. Този факт, според тях, се дължи на влиянието на западното схоластическо богослоиве върху православното богословие през изминалите няколко века. Те обаче твърдят, че и двата пътя, апофатичен (повече за монасите) и катафатичен (повече за миряните) спасително водят до Бога.

Двустранността на православното предание е неразкъсваемата връзка и синтез на познавателния и харизматичиня елемент в живота на Църквата. Съвместното движение на аскетическото, ниптическо молитвено постоянно подвизаване с непреривното светотайнствено освещение, без автономизиране на едното или другото е правилният подход на преданието. Харизматичната неизчерпаема истинна почит към Бога се изгражда христоцентрично и пневмалотолгично, с тайнства и исихастки живот, с литургично живеене и личен молитвен подвиг, т. е. по двата начина на изразяване на опита от освещаването и обожението в Църквата.

Причастието в божествената благодат, очистването, просвещението и обожението на човека се извършват и по двата пътя, обвързани един с друг. Но единението с Бога се извършва не по силата на добродетелите сами по себе си, а по силата на богодействието на благодатта и силата на Светия Дух. „Исихастката и ниптическа аскеза на монашестващите", пише съвременният богослов Ставрос Яказоглу, „като търсене вътре в тайнствената благодат придава особена литургична роля на умната молитва в границите на човешката синергия с Бога, за цялостно участие и действена проява на божествения дар". А незабравимият о. Йоан Майендорф отбелязва, че два са полюсите на „исихасткото мистическо" учение, на богословието и на живота „на ХІV век - постоянната молитва с името на Иисуса и на постоянното Причастие".

Постоянната, непрекъсваема еднофразна умна среща на монаси и миряни с Божието име е дар на благодатта, който богато ражда плодовете на освещението. Без да се унищожава, нито по мисъл, съществото на човека при боговидението и без сантиментално да се отвлича умът, напротив, „целият човек проблясва и става съзерцател на надсветовните действителности според тази светодействена мистагогия на бъдещето. Без изобщо да отстъпва от телесността си", той получава посредством постоянното умно молитвено съдействие с Бога „онтологични и весленски измерения в една съвсем ясна христологична перспектива".

Все пак, в монашеството е имало и отклонения от този принцип. Те са засягали най-вече склонността към усамотение и индивидуално благочестие, отделно от общностния живот на Божия народ (клирици, монаси и миряни). Такива тенденции по никакъв начин обаче не са приемливи за православното предание. По тази причина източните монаси никога не са организирали отделни монашески ордени.

Истинското монашеско православно предание, основано най-вече на канона на послушанието на Църквата, винаги е поправяло в лицето на своите свети отци и отговорни епископи явления като изпадането в неоплатонизъм при Евагрий Понтийски (+399) и в месалианство и евхитизъм при монасите-акимити. Това става възможно единствено с подчертаването на значението на лицето и името на Хритос като средоточие на постоянната умна молитва и общия духовен живот, както и с изтъкване на освещението в светотайнствения живот на Църквата като основа на всеки личен аскетичен подвиг, защото Бог се съзерцава не само в екстатични състояния на чиста и нелъжовна молитва, но и в екзистенциалното богодействие на светотайнствения живот.

Богословие и съзерцание на Бога са паралели тайнствени, вътре в рамката на единяващите Бог и човека благодатни дарове, чрез тайнствата и молитвата, които бликат в Църквата нейното истинско богопознание. Това именно е синтезът на исихасткия и ниптическия молитвен живот „в Христа" и участие в тайнствата, вътре в литургичните недра на еклисиалната цялост, и в мира и съгласието на общите й събрания.

В православното духовно и литургично предание по никакъв начин не се мисли за индивидулано спасение или за себеосвобождение чрез някаква нирвана. Това става съвсем ясно от исихасткото богословие и особено от мисълта на св. Григорий Палама. Като негови продължители Николай Кавасила, Симеон Солунски и филокалийните светогорски отци-неоисихасти по същия начин богоозарено уравновесяват древния исихастки мистицизъм със светотайнствената и литургична православна мистагогия. Съчетавайки постоянна молитва с постоянно причастяване, те успяха с божествено просветление да постигнат един православен благодатен и пневматологичен христоцентризъм, който неразривно свързва, от самия опит на обожението, древното и съвременното Православие, Съборната и Апостолска Вселенска Църква.

Иисусовата молитва намира пълнотата си и своя цялостен завършек в литургическата благодат, в харизматичната мистагогия и освещаващото богодействие на светите тайнства. От древните до днешните и последните ниптици на православния свят откриваме едно общо положение: в очистването, просветлението, обожението, в издигането и прославата на човека благодатно участва цялото човешко същество, душа и тяло, материя и дух, плът и ум, сърце и мисъл, разумна, волева и пожелаваща част на душата. Постоянната умна сърдечна и чиста молитва, оживена от постоянното освещение на тайнствата, не е възможна освен, ако не е истинска проява на православната духовност - по-истинният израз на неизчерпаемото богопочитание и изцяло сигурният път към освещение и обожение на човека.

 

Превод гръцки: Светослав РИБОЛОВ

***

СРОДНИ ТЕМИ:

ЕВХАРИСТИЙНОТО УЧЕНИЕ НА СВ. НИКОДИМ СВЕТОГОРЕЦ, Доц. архим. Никодим СКРЕТАС

ТАЙНСТВОТО ЕВХАРИСТИЯ СПОРЕД СВ. НИКОДИМ СВЕТОГОРЕЦ, †ХРИСТОФОР, архиеп. Чешки и Словашки

АСКЕЗА И СВЕТОТАЙНСТВЕН ЖИВОТ, ИЛИ ЗА НИПТИКО-АСКЕТИЧНОТО И ЕВХАРИСТИЙНОТО БОГОСЛОВИЕ, Проф. прот. Василис КАЛЯКМАНИС

ЖИВОТ „В ХРИСТОС” И ЖИВОТ „СПОРЕД ХРИСТОС” („ПО ХРИСТА”), Проф. Георгиос МАНДЗАРИДИС

КОГА Е БИЛА ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ, Емил ТРАЙЧЕВ

 





Още от "Православна мисъл":