ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » КОРБАН, СИРЕЧ, ДАР БОГУ (МАРК. 7:11)

КОРБАН, СИРЕЧ, ДАР БОГУ (МАРК. 7:11)

2010-12-17, автор: д-р Десислава ПАНАЙОТОВА, рубрика: Теология

Стремежът на човеците към Бога е всеобщо явление, което притежава няколко фундаментални, всеобщи и неотменими характеристики, независимо от това каква е изповядваната вяра. Три от тези характеристики са: 1) най-общата идея за святото и неговото реално съществуване; 2) потребността от доближаване до и служене на святото; и 3) необходимостта да принесеш, да отдадеш нещо в името на святото. Същевременно различните религии твърде много се отличават една от друга по това как възприемат светостта, до каква степен съумяват да доближат човека до святото и как разбират  даряването в името на това свято. В този контекст религиозният живот на човечеството е показателно свидетелство за плодовете от отдалечаването или доближаването до истинския Бог. Феноменологията на даряването в име Божие ни приобщава към размисъл върху следните въпроси: Има ли грях; Ако има грях, как той може да бъде изкупен; Какво иска Бог от нас най-много; Имаме ли нещо свое, което можем да отдадем на Бога. И в края на краищата: Какво трябва да означава за нас, православните християни, понятието и самото приношение „корбан", сиреч какво е „дар Богу" по същество в най-висшия, християнския смисъл на тази дума.

ПОНЯТИЕТО

Думите „корбан" или „курбан" произлизат от древния семитски корен krbn / qrbn като в отделните семитски езици се вокализират различно и имат една спрямо друга отлики в смисловите си оттенъци и в броя на значенията си.

Корбан < Korban / Qorban:

Понятието „корбан" (с о) е правилната транскрипция на еврейското qorbān קָרְבָּן (също с о), което означава „дар", „жертва", „принос", „приношение".  В оригиналния еврейски текст на книга Левит и всесъжението, т. е. жертвата, която се заколва и всеизгаря изцяло, също носи названието qorbān (Лев. 1:2, 10, 14)[1]. То „сочи за приближаване чрез жертвоприносителния дар до Бога (и жертвеника). Поради това с тази дума се обозначава въобще жертвата, независимо от кой вид е тя"[2].

Подобна вокализация на думата се намира и в персийската й форма قرباني qorbāni (пак с о).

Тази дума е използвана от Самия наш Господ Иисус Христос и е достигнала до нас чрез Новия Завет именно във формата „корбан" (Марк 7:11). Това, както и фактът, че Православната църква от древност е възприела книгите на Стария Завет като неизменна част от канона на св. Библия, е предостатъчно основание всички православни християни да използват понятието „корбан", а не „курбан".

Курбан < Qurbān:

Терминът „курбан" у) навлиза в нашия език под влиянието на исляма и произлиза от арабската дума قربانqurbān, която означава преди всичко принасянето на жертвен овен като кулминация на мюсюлманския празник Курбан Байрам в спомен на жертвоприношението на Ибрахим (библ. Авраам). Това насилствено напластяване върху православния термин „корбан" би следвало да се изчисти и преодолее, тъй като смисловото понятие „курбан" е чуждо на библейската, вероучителната, историческата и лингвистичната традиция на Църквата.

На сирийски, формата също е с „у" - qurbānā - и означава „жертва".

КОРБАНЪТ В ЮДАИЗМА И КУРБАНЪТ В ИСЛЯМА

Юдаизъм

Юдаизмът възприема принасянето на животински жертви като „инстинктивно действие от страна на човешките същества, което изразява благодарност, преклонение или съжаление"[3]. Отношението на евреите от старозаветната епоха към жертвопринасянето израства върху схващането за това, че „благодарствените или просителните молитви биха изглеждали по-искрени, ако хората дарят нещо свое. /.../ Принасянето на първоберките, на първородните животни и символичното откупване на първородните синове трябва да са били начин да се признае, че приношенията са преди всичко дар от Бога"[4]. Най-върховните моменти на общение с Бога в живота на библейските патриарси Авраам, Исаак и Иаков „без изключение са белязани от съграждането на жертвеници и принасянето на животински жертви"[5] (срв. Бит. 12:7; 13:18; 26:25; 35:1-7; 46:1). Без съмнение най-драматичният пример за тази взаимовръзка е жертвоприношението на Авраам (Бит. 22:1-18), който - бидейки призован от Бога да прояви своята вяра, преклонение и покорство - е готов да принесе като всесъжение собствения си син Исаак, въпреки че той е най-скъпото му чедо, радост и утеха в старините му (Бит. 21:1-8).

Jertvata na Avraam - Stenopis ot 16 vek- m-r Stavronikita - Aton.jpgБезграничното доверие и любов, които Авраам е изпитвал към Бога, са описани в библейско повествование така: „И стигнаха до мястото, за което му бе казал Бог; и направи там Авраам жертвеник, наслага дървата и, като свърза сина си Исаака, тури го на жертвеника върху дървата. Тогава Авраам протегна ръка и взе ножа, за да заколи сина си.  Но Ангел Господен му викна от небето и рече: Аврааме, Аврааме! Той отговори: ето ме! Ангелът рече: не дигай ръка върху момчето и не прави му нищо; защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали едничкия си син за Мене. Подигна Авраам очи и видя: ето, отзаде му овен, който се бе заплел с рогата си в гъстака. Авраам отиде, взе овена и го принесе всесъжение вместо сина си (Исаака). И нарече Авраам онова място: Иехова-ире; затова и сега се казва: на планината Господ ще предвиди. И Ангел Господен втори път викна Аврааму от небето и рече: кълна се в Мене Си, казва Господ, че, понеже ти направи туй нещо и не пожали (за Мене) едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя, ще размножа и преумножа твоето семе, както небесните звезди и както пясъка по морския бряг; и твоето семе ще завладее градовете на враговете си; и ще бъдат благословени в твоето семе всички земни народи, задето послуша гласа Ми" (Бит. 22:9-18). С това свое обещание Всевишният показва на Авраам, че съществуващите по онова време езически практики на човешки жертвоприношения трябва да стоят далеч от религиозния живот на Авраам и потомството му, защото не са Му угодни. Същевременно Бог с благословията Си възнаграждава не жертвата на Авраам, а любовта и вярата му.

След избавянето на евреите от египетско робство Бог им дава чрез пророк Моисей заповед да изработят свой подвижен храм - скинията (Изх. 26-27). Самото й освещаване става чрез множество жертвоприношения на животни (Лев. 9) и от този момент нататък тя се превръща в обединяващ свещен център за еврейския народ. След неколкостотин години скинията предава своите функции на великолепния Йерусалимски храм, построен от цар Соломон (3 Цар. 6; 8). Поради това, че тази най-голяма светиня фокусира в себе си почти целия религиозен живот на еврейската нация, разрушаването на храма от страна на римския император Тит през 70 г. се оказва истинска религиозна и национална катастрофа. Евреите изживяват трагично този момент, защото секва богослужението, секва общественото служение на еврейските първосвещеници и свещеници. Така секват и жертвоприношенията. Евреите са лишени от най-значимото си достояние, чрез което са се доближавали до Бога - вече нямало къде да носят своите приноси, тъй като жертвеникът им бил поруган. Отваря се нова страница в историята на юдаизма - той изгубва тайнствено-богослужебния си характер.

В много случаи жаждата на различни еврейски кръгове за мистичен опит се изражда в редица учения и практики - различните форми на юдейско чародейство и каббала например, които се оказват непредвидими и богопротивни в своето бъдещо развитие, тъй като то ги отвежда твърде далеч от автентичната и богопросветена Моисеева вяра. Междувременно в юдаизма свещениците са частично и непълноценно „заместени" от равините (учителите) или от главите на семействата,  разрушеният Йерусалимски храм - от синагогите, а обществените жертвоприношения - от домашните обичаи. Последните и в модерната епоха показват, че потребността от изкупление и привързаността към принасянето на животински жертви е жива сред последователите на юдаизма, въпреки тенденцията консервативните, реформираните и либералните юдаисти все повече да прегръщат разбирането, че библейската идея за жертвоприношението надскача принасянето най-вече на животински жертви[6] и че тя би следвало да се отнася преимуществено до съкрушеното и смирено сърце (срв. Пс. 50:12), до милостта към другите хора в духа на казаното от Господа: „Аз искам милост, а не жертва, и богопознание повече, нежели всесъжения"  (Ос. 6:6). Така или иначе е факт, че за празника Йом Кипур, например, еврейските семейства принасят в жертва бял петел или кокошка. „Изпълнявайки това равинът върти птицата над главата си, четейки молитва, а след това три пъти удря жертвата, като казва: Този петел (или кокошка) да бъде замяна за мене, да бъде очищение вместо мене. Той да завърши със смърт, а за мен и за целия Израил да бъде щастлив живот. В края на краищата очистителната жертва отива за празничното угощение"[7].

Ислям

Ислямът има своите текстове, регламентиращи свещения и до днес за мюсюлманите дълг да принасят животински жертви в името на Аллах за опрощаване на греховете им и за изпросване на благословение за дома и семейството. Това действие се свързва със смисловия корен курб (приближаване до Аллах)[8].

Тъй като в своето оформяне ислямът е силно повлиян от юдаизма (и много по-малко от християнството), е закономерна приликата на Сура 37 (АС-САФФАТ, 37:99-110) със старозаветното повествование от книга Битие (22:1-18) за жертвоприношението на Авраам. Коранът разказва следното:  „И рече [Ибрахим]: "Отивам при моя Господ. Той ще ме напъти. Господи мой, дари ме с праведни потомци!" И го благовестихме за смирен син. И когато порасна, и започна да ходи с него, той рече: "О, синко мой, сънувах, че трябва да те заколя. Какво ще кажеш?" Рече: "О, татко мой, прави, каквото ти е повелено! Ще откриеш, ако Аллах е пожелал, че съм от търпеливите." И когато двамата се подчиниха, и той го положи по лице, Ние му извикахме: "О, Ибрахим, ти изпълни съня." Така награждаваме Ние благодетелните. Това е явното изпитание. И за него дадохме в замяна голямо жертвено животно. И оставихме за него спомен сред сетните. Мир за Ибрахим! Така награждаваме Ние благодетелните."

Ibrahim i Izmail - kurban - SesliSohbetTir.jpgВажно е да се каже, че мюсюлманите виждат в лицето на Ибрахимовия (библ. Авраамовия) син, готвен за жертва, Измаил, а не Исаак, както е в Стария Завет. Въпреки това съществено различие, ислямът следва юдаизма в разбирането за основополагащото значение на животинските жертви като форма на заместител за човешките грехове и на умилостивение за човешките прошения пред Аллах. Може дори да се каже, че ислямската традиция за принасянето на жертвен овен е още по-тясно обвързана с идеята за това, че човешкият живот трябва и може да бъде „откупен" и благословен чрез проливане чуждата кръв на животно, подобно на извършеното от пророка Ибрахим. Именно това е смисълът на най-големия ислямски празник Курбан Байрам, по време на който и днес масово се колят агнета и овни, а на отделни места и кози, крави, биволи и камили.

kurban Frognews.JPG

И сторихме за вас от обредите на Аллах да бъде едрият жертвен добитък. В него има благо за вас. И споменавайте името на Аллах, докато [животните] са изправени [за колитба]! И когато рухнат по хълбок, яжте и хранете и доволстващия, и просяка! Така сме ви ги подчинили, за да сте признателни. Не тяхното месо, не тяхната кръв ще стигне до Аллах, а вашата набожност ще стигне до Него. Така Той ви ги е подчинил, за да възвеличавате Аллах, че ви е напътил. И възрадвай благодетелните!" (Сура 22, АЛ-ХАДЖ, 22:36-37).

Вторична, макар и важна за съвременните мюсюлмани, е практиката - от курбана да се раздава на съседите и бедните хора като форма на милостиня. Но основна остава идеята за заместителната жертва, чрез която се осигурява живот, благоденствие и плодовитост за приносителя. Това се потвърждава и от другия основен текст в Корана, който вменява курбана като неизменно задължение на всеки истински мюсюлманин: „В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния! Ние ти дадохме [о, Мухаммад, реката] ал-Каусар.  Затова отслужвай молитвата към своя Господ и [жертвено животно] коли! Твоят ненавистник - той е лишеният [от потомство]" (Сура 108, АЛ-КАУСАР).

КОРБАНЪТ В ПРАВОСЛАВИЕТО

dobriatPastir.JPGПравославното разбиране на жертвените приноси има за свой център Образа на Изкупителя Христос и примера на Неговата кръстна жертва. В Христа Разпнатия ние не виждаме праведен човек, даряващ на Бога детето си, част от добитъка или реколтата си, за да бъде той и домът му благословен на земята. В Повесения на кръста ние съзерцаваме безгрешния и най-прекрасния (вж. Пс. 44:3), Добрия Пастир, Който отдава Сам Себе Си за нас и за нашето вечно спасение - без да търси своето.

Старозаветните жертви са частично предзнаменование за смъртта на Христа, Който като непорочен Агнец трябваше да пострада на кръстното дърво за спасението на света. С пришествието на Христос старозаветните жертвоприношения са отменени, защото след принасянето на най-святата и истинска жертва - Богочовека - другата, която е праобраз на истината, престава да съществува, изчезва като сянка[9]. Така, както изчезна Соломоновият храм, за да отстъпи място на Христовото Тяло - Църквата, с нейните безчислени храмове по лицето на цялата земя, в които неизменно се служи най-великата и безкръвна Жертва за всички народи - св. Евхаристия.

И това стана, за да се изпълнят думите на Спасителя, изречени от Него, когато веднъж излиза от Соломоновия храм: „Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат" (Мат. 24:2).  И още: „Иерусалиме, Иерусалиме, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте! Ето, оставя се вам домът ви пуст" (Лука 13:34-35). „В новата благодат християните с вяра трябва да принасят на Бога духовна жертва, без която и за юдеите старата жертва не е била полезна"[10].  

Защо духовна жертва? Защото нищо от материалните неща, които преди и след Голгота хората принасят, не е действително тяхно. И наистина - не жертвата във вид на овен, с която завършва Авраамовото изпитание, е причината за Божието благоволение към Авраам, а неговото доверие в Господа и готовността му да пожертва най-скъпото си в име Господне. Чудесната поява на овена, който не е от многобройните Авраамови стада, е най-отчетливият Божи знак за това, че ние не можем да Му принесем нищо от себе си, тъй като всичко по лицето на земята, включително и нашият живот, са Божии. Затова дарът, който Бог с радост приема като наш принос, като нещо наистина наше, това е любовта и вярата ни, които се раждат в красивите дълбини на нашата осъзната и богоустремена свобода.

Как тогава следва да възприемаме и практикуваме принасянето на КОРБАН в Православната ни църква?!

Може ли вещественото приношение във вид на храна да бъде същевременно и духовна жертва?!

Преди да отговорим на тези въпроси би било полезно да набележим неправилните разбирания и практики, които съществуват сред народа ни по отношение приготвянето и раздаването на корбан.

Наследявайки някои заблуди още от времето на езичеството и турското робство, през годините на атеистичния режим, наред с всички останали отстъпления от Свещеното Предание и Свещеното Писание на Църквата, се състоя и неразумното „еманципиране" на голяма част от българите спрямо свещенослужителския авторитет на православното духовенство и спрямо благодатния богослужебен живот в православния храм. През последните бездуховни десетилетия, било поради религиозна неграмотност или духовна леност, било поради горделивост или негативна настроеност спрямо Църквата, болшинството от сънародниците ни не посещават редовно храма и така сами се лишават от благословеното общуване със свещенослужителите. Това дава своето отражение и върху обичаите, свързани с личния и семейния духовен живот, с индивидуалните оброци и приноси, с отбелязването на семейните годишнини и празници.

Стана обичайно човек сам да отиде в църква, да си допре иконката или новото кръстче до дадена светиня, без да помоли духовника за молитва и освещаване, и да реши, че те вече са осветени. Или да се доближи до купичката със светена вода, да вземе потопената в нея китка и сам да се поръси за здраве. Или да сключи граждански брак, без да скрепи връзката си в благословеното св. тайнство Брак. Или да донесе дреха на болен, да я допре до св. мощи и да си тръгне забързан за вкъщи, без да е поискал духовен съвет, без да е получил духовна полза от свещеническата молитва за себе си и своя дом. По същия начин бе разкъсана връзката между миряните и духовниците, между дома и храма по отношение отдаването и освещаването на корбан. Това благословено чинодействие на Църквата бе масово подменено с нехристиянски, извънцърковни и полуцърковни практики, всяка от които претендира да бъде корбан.

Ето няколко примера:

1) Коли се жива риба / птица / животно у дома и се сготвя, като се нарича на конкретен повод - годишнина от злополука, катастрофа, изцерение, събуждане от кома и др. Заколеното животно се възприема като заместител на човешкия живот и се жертва вместо него, та да живее човекът в здраве и благоденствие. Консумирането на корбана става в рамките на семейството или на най-тесен кръг от близки, съседи или приятели, без той да е осветен предварително от духовник.

2) Донася се в храма ястие, което не се освещава от духовник, а само престоява за малко там, след което се отнася отново вкъщи и се консумира като корбан.

3) Донасят се в храма сол, вода за освещаване от духовник, които после се ползват в къщи като част от продуктите, нужни за приготвянето на корбана.

4) Приготвя се и се раздава корбан в църковен двор, при оброчище или в необитаем манастир, но без освещаващото служение на духовник - било поради липса на такъв, било поради конфликт между приносителите на дара и духовното лице, отговарящо за дадена енория или св. обител.

5) Често корбанът не се споделя с никого извън най-тесния семеен кръг, а това е себичност, която противоречи на Христовите заповеди на любовта. „Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?" (Мат. 5:46-47).

Когато Господ Иисус Христос говори за корбана (в Марк. 7:11), Той  поставя понятието във възможно най-широкия му контекст (Марк. 7:1-13) и го определя като „дар Богу", чрез който даден човек би могъл да се ползва от друг човек в име Божие. Същевременно Спасителят ни призовава така да живеем, че да не допускаме привидното благочестие на благотворителността или обричането на дадено имущество и придобивки да бъдат лицемерно прикритие на нашия стремеж да лишим определен човек или група хора от ползването на същите тези блага.

Събраха се при Него фарисеите и някои от книжниците, дошли от Йерусалим, и като видяха, че някои от учениците Му ядяха хляб с нечисти, сиреч, неумити ръце, укориха ги. Защото фарисеите и всички иудеи, придържайки се о преданието на старците, не ядат, докле си не умият ръцете до лактите; и като си дойдат от тържището, не ядат, докле се не умият. Има и много друго, което са приели да пазят: измиване чаши, шулци, котли и пейки. След това фарисеите и книжниците Го запитват: защо учениците Ти не постъпват по преданието на старците, а с неумити ръце ядат хляб? Той им отговори и рече: добре е пророкувал Исаия за вас, лицемерците, както е писано: "тоя народ Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, - заповеди човечески." Защото вие, като оставихте Божията заповед, държите се о преданието човеческо, миете шулци, чаши и вършите много други подобни неща. И им рече: добре отменяте заповедта Божия, за да спазите вашето предание. Защото Мойсей е казал: "почитай баща си и майка си", и, "който злослови баща или майка, със смърт да се накаже". А вие казвате: ако някой каже на баща или на майка: корбан, сиреч, дар Богу, е онова, с което би се ти ползувал от мене, - такъв вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си, като престъпвате словото Божие чрез преданието си, що сте вие предали, и вършите много подобни неща".

С тези Свои слова Господ подчертава, че корбанът трябва да се практикува така, че винаги да подпомага изпълнението на Божиите заповеди, а не обратното. Основната тема в този новозаветен пасаж не са еврейските обичаи и традиции сами по себе си. Иисус Христос не ги забранява. „Проблемът е издигането на човешкото предание над преданието или заповедите, установени от Бога (ст. 8). Преданието на старците (ст. 3) е сбор от тълкувания на Закона, предаван устно, който за фарисеите и книжниците (ст. 1) е също толкова авторитетен, колкото и записания Моисеев Закон. Съгласно това предание самоочистването от осквернителен контакт с езичници или грешници (ст. 3-4) представлява външен акт на церемониално умиване. Също - приношения към Бога могат да бъдат извършвани чрез обещания. Затова и някой би могъл да посвети определено имущество или приходи на Бога (корбан, ст. 11), за да предотврати възможността собствените му родители да ги ползват, но същевременно продължавайки той самият да ги ползва. Тези вторични предания засенчват първоначалните Божии заповеди и послушанието към тях. Преданията, които не са от Бога, никога не бива да изместват преданията, произлизащи от Бога или от Свещеното Предание (2 Сол. 2:15; 3:6). За разлика от Свещеното Предание, човешките предания може да попречат на хората да се доближат до Бога (Рим. 2:24; Кол. 2:8)"[11]. Като цитира св. пророк Исаия, Иисус Христос посочва сърцето, а не външни фактори, като източник на злини, които биха могли наистина да осквернят човека: „Тоя народ се приближава до Мене с устата си и Ме почита с устните си, а сърцето му стои далеч от Мене; ала напразно Ме почита, проповядвайки учения, - заповеди човешки" (Мат. 15:8-9).  „Заповедта да почитаме баща си и майка си е първата от Десетте Божии заповеди, която касае човешките връзки. Делата на служение и посветеност на Бога не са ценни, ако при извършването им човек изоставя личната си отговорност към своите ближни. Правилните човешки взаимоотношения са необходим елемент на християнското благочестие"[12].

Христовите думи в Евангелието от Марк очертават извисяващите и съборни функции, които Господ влага в правилното практикуване на корбана, независимо от това какви са неговите пожертвователни разновидности: постно ястие, рибена, пилешка или агнешка супа с хляб, печен шаран, друг вид храни, имущество, финансови средства за раздаване, физическа помощ или духовно служение на Бога и ближните. Истинският и Вечен Първосвещеник не описва корбана като заместително-изкупителна жертва, защото Той Сам и Единствен е „Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света" (Йоан. 1:29). Ако перифразираме евангелския текст според Марк (7:11), можем да изповядаме  истината, че Месия е Тази богопромислителна Жертва, от Която ние се ползваме с дръзновена надежда за възкресение и блажен, вечен живот. Затова за православните християни корбанът няма и не може да има заместително-изкупителна функция - в смисъл на „кръв за кръв" и „живот за живот". Защото корбанът не може да се сравни с Този, заради Когото Църквата възкликва по време на св. Литургия: „Твоя от Твоих Тебе приносяще о всех и за вся" в момента, когато се извършва възношението на Светите Дарове, на които предстои по духовен начин да се пресъществят в Тяло и Кръв Христови. А в евхаристийното тайнство изцяло се реализира изкуплението и обновлението на човешката природа, единението между човеците, причастяващи се с Тялото и Кръвта Христови, живоносното съединение на всички вярващи с Главата на Църквата - Христос, „Който стана за нас премъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление" (1 Кор. 1:30).

Така че, това, което православните християни следва да виждат в корбана, е възможността за отдаване на дарове за материално и духовно насищане на ближните като акт на благодарност към Бога и измолване на благословението Божие върху всички.

Ако в юдаизма и исляма корбанът/курбанът има и ярко изразена лична ориентация, в християнството корбанът надминава ограничените рамки на отделния човек и неговия личен духовен и материален интерес. Може да се каже, че чрез дарявания и поделяния между човеците корбан се подражава на евхаристийното послание за единение и сплотяване на хората, както и на всички тях с Христос. Защото, където са събрани двама или трима в Негово име, там е и Той посред тях (срв. Мат. 18:20). Корбанът в Православната църква следва да се възприема като социално ориентирано и същевременно духовно продължение на литургичното общо дело на любовта, преобразяващо общността в истински народ Божий. Това може да бъде и бива, когато корбанът се принася и раздава с безусловна себеотдайност като израз на жаждата за пълно споделяне и съвършено единение с ближните и Света Троица.

Gr. Dolna Bania - arhim. Grigorii - bg-patriarshia.jpgИ тъй като Бог е Вседостатъчен и Всеблажен и от нищо не се нуждае, и тъй като нищо от това, което имаме, не е наше, освен съкровището на сърцето, принасяните от нас материални милостини и духовни дарове са угодни на Бога само ако те се даряват Нему чрез щедрото им и радостно споделяне с Неговото творение, което Той обича безкрайно, вярно, всемилостиво и безусловно. Затова и св. Йоан Богослов възкликва: „Възлюбени, нека любим един другиго, защото любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога; който не люби, той не е познал Бога, защото Бог е любов, Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове. Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго. Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас" (1 Йоан. 4:7-12).

Само с такава любов принесен и споделен, корбанът ще бъде истински дар Богу! Амин.

 

Бележка: Текстовете от Корана са по преводите: от арабски на български на проф. д-р Цветан Теофанов (Свещеният Коран. С., 2008), и от арабски на английски на J. M. Rodwell (The Koran. Phoenix and Tuttle Publishing, 2003).

 

 

 


[1] Вж. двуезичното издание: חיים עץ . Torah and Commentary. The Rabbinical Assembly, The United Synagogue of Conservative Judaism. New York, 2001, p. 587, 589

[2] Шиваров, проф. протопр. Николай. Библейска археология, С., 1992, с. 469

[3] חיים עץ . Torah and Commentary, p. 586

[4] Ibid.

[5] Ibidem, p. 1447.

[6] Ibidem, p. 1450.

[7] Алексеев, А. А. Очерки домашней и общественной жизни евреев, их верования, богослужения, праздники, обряды, Талмуд и кагал. СПб., 1896, с. 1397.

[8] Хамидуллах, Мухаммад. Въведение в исляма. С., 2001, с. 80.

[9] Вж. Схиархим. Иоан (Маслов). Симфония по творенията на свети Тихон Задонски. 2007, с. 318.

[10] Ibid.

[11] Notes to Mark, 7:1-13. In: The Orthodox Study Bible. New Testament and Psalms. Thomas Nelson Publishers. Nashville, Tennessee, p. 100.

[12] Notes to Mathew, 15:4-6. In: The Orthodox Study Bible. New Testament and Psalms. Thomas Nelson Publishers. Nashville, Tennessee, p. 43.

 





Още от "Православна мисъл":