ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ПРАВОСЛАВНОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА

ПРАВОСЛАВНОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА

2011-08-03, автор: Монах МОЙСЕЙ Светогорец, рубрика: Теология

Посвещава се на Георгиос МАНДЗАРИДИС

vratakumviarata.jpg

Голям Божи дар е, че сме кръстени като православни християни. Дължим от все душа да благодарим на Бога за тази изключителна чест. Само че познаваме ли добре Православието? Възползваме ли се добре от него? Или просто злоупотребяваме с него и избягваме да го опознаем и да придобием едно по-пълно познание, като го използваме, без да зачитаме богатството на Свещеното му Предание?

Едно крайно прерастване на Православието само в някаква общност - добре организирана или лесно съвместяваща се със съвременните общественополитически системи, които го желаят светско, повърхностно, приятно и набързичко само полезно - е погрешно. Също така, крайно опасно е и когато Православието се представя строго отдалечено, страшно трудно, отмъстително и наказващо, като полезно само за по-малките или по-големи духовни организации или тези за бедните, за набожните невежи и за болните хора.

Основоположното верую на Православната църква, че Бог е създал света не от някаква необходимост, а от изобилие на любов, има огромно значение. Защото тази любов никога не е изоставяла света, а продължава да го обгрижва и винаги да го поддържа. Така премъдростта си съдейства с преблагостта на неизказуемото човеколюбие. На онова божествено човеколюбие на Създателя, чрез което се прави всичко за блаженството на човека. А пък създанието е призвано да доближава своя Създател и чрез творенията да почете Твореца.

Но сега, когато обслужващият творението става сатрап, насилник, диктатор и алчен партизанин, който въвежда цялото създание в едно ужасяващо странстване и разпад, то природата стене под тежестта на човешката греховност. Градината се изпълва с бодли, които напомнят отхвърлянето на благословението и свършека на човешката невинност. Този трънен венец, който земята е понесла, свидетелства за размера на прегрешението на Адамовата дързост, като го поучава на покаяние и смирение. Тук Ноевата праведност отново спасява земята от катастрофа.

Когато човешкият морал опазва природата и я уважава, то човек от мястото си на творение се издига до това на съцарстващ, на сътворец и се вдъхновява да я подобрява и разхубавява и да превръща света в едно истинско украшение. Така че отношението на човека към света е което го прави малък император на света и чедо обично на Създателя на вселената, „по образ и подобие" Негово. Тогава, достигайки безстрастието, той властва над елементите на природата и безсловесните животни. А ако напротив, той бива завладяван от страстите, тогава се срива сред редиците на животните.

Изтънялата добродетел омърсява красотата на душата и напредването на това заболяване може да доведе до смърт. Там, от мястото на мъртвата душа, се е отдалечил жизнеподаващият Дух Светий. А където липсва Светият Дух, властва робството на страстите и човешкото страдание в живот под тъмни облаци и безлунна нощ. Неогрешеният Адам притежаваше живот светъл, без грижи и несгоди, защото Светият Дух живо го обладаваше и го водеше към съвършенството, което и сам човекът желаел.

Бог искаше човекът да бъде свободен, с достойнство и отговорност. В отношението помежду им не съществувала принуда и насилие. Съществувала взаимна любов и насита от грижовно удобство, както и древното познание, че от мързела произлиза порочността, а от изучаването на нещата - благостта и приятността, според св. Йоан Златоуст. Бог никога не насилва свободната воля на човека и не се намесва диктаторски в неговия избор, дори и той да се намира в голяма опасност. Само когато човек сам поиска, тогава той бива спасяван, но никога насила. Никога Бог упорито и нахално не заставя човека да послуша дори и най-благата Му воля. Обратно, демонът настоява да убеждава Божиите приятели в противоположното на Божиите догмати, докато отведе своята жертва до отчаяние.

Изученото и практикувано дяволско дело е лукавството, дяволщината, грехът, лъжата и отцеплението. Дяволската злина е внедрена в света, тя е с чужд произход и е смъртен грях. Всяко отблъскване на дяволските стрели представлява победа за вярващия и сриване на някогашния ангел на светлината и славата. Така демоните, според светоотеческата мъдрост, стават, без да искат, повод за увенчаване на борещите се и на отблъскващите горчивите им стрели. Ако обаче вярващият се прелъсти и предпочете лесните обещания на лукавия, то той бива ужасно подлъган. Значение отново има не мястото, а начинът, защото Адам в рая бе подчинен, а Йов на бунището бе възвеличен. Демонът отива там, където намери подходящ случай. Ако Адам бе в бодърстване, нямаше да успее добре скроеният план на лукавия. Бдението и трезвеността на многострадалния Йов го спаси от идващите силни удари на зловредния и вековен враг човешки.

Където няма светлина е мрак. Където има тъмни облаци, слънцето не може да се съзре. Според православното виждане, злото съществува като отсъствие на доброто, тоест не е самосъществуващо и не е вечно. Единственото благословено непослушание е да не послушаш злото. Послушанието към злото означава падение и злоупотерба със свободата. Послушанието към злото произлиза от невниманието и небрежността, алчността и сладострастието. Адам се оказа недостоен за райската нежна наслада и след изгонването му от рая страданието става неговият вразумяващ го възпитател.

Кривването на първосътворените от пътя към обожението е в резултат на неправилното уважение към великата сладост, в която те пребивавали, събеседвайки пряко с Бога. Неуспехът им е платен с придобиването на болестите, тлението и смъртта. Болката навлиза именно, за да лекува безчувствието на невниманието. Тъгата става повод да бъде спечелено онова, което бе загубено в Едемския простор, а това са смирението и любовта, които водят със себе си спасението. Дори телесната смърт не е зло. Зло е душевната смърт.

Размириците на страстите разбунват душата и й причиняват особено затруднение по отношение на тяхното укротяване. Въвеждането на страстите в порядък може да ги накара да започнат да произвеждат добри дела и по този начин те да бъдат спечелени като сили, преобразувани за постигането на добродетели. Ако страстите избуят като джунгла в долината на душата, тогава човек става техен роб. Безделието отхранва страстите. Работата, дори и усилна и принудителна, се явява полезна, тъй като значително ограничава поводите за грехове. В крайна сметка работата не е толкова болезнена, колкото робството, което произтича от греха. Болката и трудът отвеждат до покаянието. Заточеничеството вън от рая не е осъдително наказание, а оказване на помощ за придобиване на благородство.

Ако последиците от изгнаничеството не бъдат възприети като временно и преходно състояние, което отвежда към изначалната човешка красота, а бъдат страстно обикнати като вечни и приети в съдбоносна почит, тогава спасителният Божи план се проваля. Човек се обвързва и подчинява на материалното като стои в страховит ужас от тайнството на смъртта. Дяволът, познавайки човешкия страх от смъртта, му предоставя най-разнообразна лековата и временна наслада, излъгвайки отдалия й се. Тогава човек от Божие чедо става дяволско. Чрез отчаянието на страха той става отличен послушник на демоните. Неуспехът на демоните да спечелят светиите, прави светиите избрани чеда Божии. Демоните имат ограничена сила върху човека. Те са безпомощни да завладеят душата, ако тя самата не склони на изкусните им въдици.

Не тялото е съработникът на греха, а човешката волева насоченост (която е разположеността на човека или дадената от волята насока на неговите желания, бел. прев.). Не тялото бива съдено, а запленението на душата от всякаквите видове нечистотия. Душата носи отговорността за телесните деяния, след като тя го направлява. Душата и тялото не са врагове. Разработването на душата предхожда това на тялото. Пренебрегването на обработката на душата за сметка на телесната прехрана има сериозни последици върху духовното развитие на човека. Тогава се случва онова драстично неравновесие, при което, както казва св. Йоан Златоуст, слугинята си прекарва страхотно, а благородничката се мъчи. Тялото е изразният орган на добродетелната душа. Тялото е по-долностоящо от душата и затова, докато всички болести на душата могат да бъдат излекувани, то от тези на тялото не всички. Затова е и твърде нелогично, ако се замисли човек, че повечето хора се занимават предимно с добруването на смъртното тяло и по-малко или въобще с това на безсмъртната душа.

 Разхубавява се душата главно със словото Божие. Без това необходимо разхубавяване душата се озверява и накрая умира. Човек живее истински, не когато се храни и се движи, а когато душата му сътворява добри дела. Да се възкреси една душа, според православното свидетелство, е по-висше нещо от това да се възкреси един мъртвец. За да бъде подчинено тялото на душата, е нужна болезнена и настойчива борба, без това да означава, че душата е обявила война на тялото. Подчиняването на плътта на душата означава човешката разположеност да стане любяща, но винаги при Божието съдействие.

Така човекът Божи, православният вярващ, послушното чадо на Църквата не става все по-студен с напредването на възрастта, не се отчуждава със самотата, не се жалва от рутината, а със силата на Светия Дух и божествените възнасяния в богослуженията и молитвата, се обновява и подмладява непрестанно. Вярващият, побеждавайки с благодатта от светите Тайнства и смирената си борба плътското, светското и демонско помишление напредва в неизказуемата радост на Небесния Цар и като равноангелен опазва това благодатно състояние чрез аскетичността, чистотата и красотата на безстрастието. Тогава постига едно по-добро и дълбоко виждане, срещано при различаващите нещата прозорливи и предвиждащи светии.

Превъзходството на човека се състои в неговата добродетел. Добродетелта е благородство, стойност и благодат човешка. Човек се познава по неговата вътрешна красота, която обикновено се отразява и на лицето. Образ на истински човек е този, който се упражнява в добродетелта. Така на практика, един светия, ако посети днес световните мегаполиси, може и да не намери сред тях човеци...

Спасението на човека зависи от неговата насоченост. Нека не търсим далеч от нас причинителя, който прави живота ни незадоволен и безпокоен. Личната ни отговорност тук е твърде голяма. Изборът е личен, а последствията познати. Раждането на добри мисли, дори когато всичко наоколо е обърнато наопаки, показва качеството на убеждението и насочеността. Обратно, злата насоченост, дори в едно напълно тихо обкръжение, причинява шум и безпокойство.

Подчинението на страстите прави човека безчувствен, безразличен и напълно нечовек. Страстният е винаги склонен към несправедливост, измама и прелест. Вътре в този твърд мрак е вече лесно да бъде завлечен в булеварда на падението. Но дори и надвиснал над пастите адови, за всеки е възможно, с вяра и спомняне на отминали преживявания, да се съвземе и да бъде спасен. Има много такива примери, при които човек именно в покаянието се разгръща, обновява се и се усъвършенства.

Това състояние е следствие на правилното ползване на свободата. Нещо повече вътрешната свобода, която произлиза от живата връзка с Христос, стига до там, че да пренебрегва външната. Така например, ако подчиненият, малкият, болният, притежава вътрешна свобода, той се чувства по-комфортно и от най-великите на света и от властимащите на земята и от рекламираните и богатите... Единствено добродетелта дава безстрашието на реалната свобода. На човек му остава само да протегне ръце към винаги разтворените Божии обятия. Неподпомогнати остават невярващите и маловерците, слепите и глухите, онези, които мислят, че знаят всичко и че могат всичко да правят сами.

Православното богословие, извън определенията на философията, приема за добро онова, което предоставя спасението в Христа. Доброто е Божие откровение, а не човешки размисъл. Доброто се осигурява чрез послушанието към Божията воля, което, както казахме, разхубавява душата, а непослушанието я загрозява. Послушание означава предано доверие в Бога. То е действие, което насочва сърцето, горящо от любов, което желае пълното отдаване и отъждествяване на човешката воля с Божията - тоест това, което е пълно и съвършено благо. Никоя логика не може да предначертае доброто, освен ако не съществува съгласие с Божията воля. Винаги печелившо е човешкото послушание към благостта на Божията воля. Днес мнозинството ориентира своето послушание най-вече натам, накъдето едва ли е истинската полза за него. Затова е особено наложително да се обучаваме кое е от първостепенно значение за живота и на кое си струва да слугуваме и кое да величаем.

Добро не е това, което мнозинството обсъжда през деня, а онова, което ни остава за през вековете и ни съпътства и в другия ни живот. За добро се счита богатството, славата и почестите, защото имат връзка с настоящето. За зло се счита болестта, бедността, немощта, но не и грехът. Само че болният, бедният или немощният може да си остане в доброто, ако запази праведността, благородството и моралния си живот, както и силата на своята вяра. Истината е винаги с добродетелта, а лъжата със злината. И целия свят да притежава човек, ако му липсва добродетел, той е най-беден, най-немъдър, несправедлив и неуважителен.

Струва си всяко усилие за спечелването на добродетелта. По-добре е да бъдем онеправдани, отколкото да онеправдаем. Според св. Йоан Златоуст няма онеправдани, след като те, ако претърпяват несправедливостта славословейки, печелят голяма облага за своята душа. В края на краищата, добро е само което ползва душата и възвежда на небесата. Така че само добродетелта следва винаги да се предпочита, след като тя ни дарява истинската радост. А пък най-лошото е да се приема или счита за добро злото, а доброто за зло.

Христос е съвършеният Учител на добродетелите. Той е Образецът за всяка добродетел, Изкупителят и Спасителят, Победителят на смъртта, Освободителят, Възкръсналият на Кръста. Вярата в Христовото възкресение съществува в добродетелния без нуждата от доказателства. Срещата с Христос се осъществява чрез светите Тайнства. Пребиваването на Светия Дух в света, след Петдесетница, държи и Христос присъствен сред човеците.

Чрез светото Кръщение вярващият се ражда в Христа и умъртвява смъртта. Отхвърля демона и се среща с Христос. Навлиза в пространството на Христовия живот. За да остане там обаче се нуждае от храната и питието на светото Причастие, което свързва вярващите в едно Тяло. С чистота и горещо желание трябва да съществува редовност на светото Причастие.

Участието в св. Тайнства и църковността, любовта към богослужението, бденията, псалмопенията, светийските празници наставляват, благовразумяват, въздигат духовно. Силата на християните не е в количеството, а в качеството на добродетелта, която въздига своя притежател. Тази добродетел превръща и вълка в агне. Величието на Църквата не е в контрола, а в лечението. Църквата не е склад за добродетели, а отряд от добродетелни човеци. Църквата не е сбор от непреклонни закони, а богатство от разнообразие на духовна свобода. Тази точно духовна свобода се опазва чрез аскетичността (упражняването в добродетелния живот), която, ако отсъства, тогава се умножава и законодателството.

Добродетелта дарява на своя честен работник спокойна съвест и вътрешна тишина,  които в днешния безпокоен свят стават особено ценни. Добродетелта дарява наслада, но не болна наслада, а здрава, и възнаграждава обичния си със земни и небесни блага. Така добродетелният по-малко гледа на своите трудове, отколкото на последиците от трудовете си, без да има за цел наградата за тях. Защото, според един съвременен агиорит (светогорец), дори и раят да не съществуваше, светиите с готовност щяха да служат и да любят с радост Христа. Любовта не зачита мъките и тя е това, което дава сила, а не тежи.

Православното развитие на човека намалява безпокойствата и привързаността към суетата на света. Човешкото битие е едно освирепяло и опасно море, изпълнено цяло с безсърдечността на страховете и горчивините от подчиненията. Несигурността на сегашното, лудостта на случващото се, забързаната временност на преходните неща, разноликостта на героите на деня, ако бъдат възхвалявани, то те могат само да свидетелстват за жалкото състояние на възхваляващите ги. Но целта, за да ги упоменем сега, не е за да ги съдим, а за да бъде някому това от полза; нито пък това е песимистичен поглед към живота, колкото почит към живота и негово осмисляне.

Тоест, вярващият не е притежател, а е пътник в този живот. Този, който здравата се окопае тук, не ще да стигне свободно там. Усилието от вървежа по пътя ще отведе до мястото на отдиха. Докато едно тукашно опиянение ще приключи със скръб и то вечна. Скърбите са лечебните пластири на греховните рани. Изпитанията са показатели за Божията любов към Неговите приятели. Докато напротив, многото удобства повличат човека към безразличие, леност и разнежване. Също, в претърпяването на болките Бог бива повече прославян, отколкото в безгрижието на здравето. Мъченическото търпение и достижение имат по-голяма сила от дара на чудотворството.

Спасението е венец - дар Божи за смирените атлети на любовта, на служещите на божествените дарове. Такива ни иска Православието, правилно мислещи и правилно действащи. Едно Православие, което се изчерпва само с непрестанни събеседвания, превръщайки се така в идеология и субективни теории, е напразен труд. Православното слово днес, което сега е значимо повече от всякога преди, ни иска да сме в непрестанно съзнание, бодърстване и трезвеност. Би било жалко да искаме да напоим хората с бутилирана вода вместо с тази от изворите. Нашите грешки, неуспехи, препирни и кризи представят Православието немощно да освободи изкупително света и затова ще бъдем, със сигурност, строго съдени. Православието, разбира се, както винаги, ще спасява с и без нашите несполуки, защото е винаги щедро да предоставя истински смисъл на живот, приказност и освещение.

За да съществува това духовно и възходящо развитие на човека, ето какво съветват от своя опит богопросветените ни свети Отци. Свети Антоний казва, че човек трябва да поема отговорността за прегрешенията си пред Бога и да претърпява изкушенията. Един авва казваше, че да считаме себе си виновник за грешките ни е спасително. Игумения Теодора казваше, че най-добре от всички добродетели спасява смиреномъдрието. Авва Йоан Коловит казваше: „Оставихме лесния товар - да укоряваме себе си, и поехме тежкия - да се оправдаваме". Един друг авва казваше: „Внимавай винаги върху греховете си, не осъждай никого, озаптявай езика си и не спори - това е смирение". Друг старец говори, че този, който има смирение, нито се гневи, нито гневи някого. Друг старец казва, че напредъкът на човека е в смирението: колкото човек слиза към смирението, толкова се издига нагоре по пътя на възхода.

Факт е, че всички ние тук желаем спасението си. Това говори нашето присъствие тук (на беседата). Нека се молим тогава на Господа, позовавайки се на молитвите на светиите - и вие, които сте тук, и близките на енорията ви и на освещаващите църковни тайнства, и ние, които сме в тишината на Света Гора, в Градината на Пресвета Богородица, нека да се молим горещо, особено в трудни дни, и да напредваме духовно, вървейки неотклонно по пътя на Евангелието, по който са вървели всички наши светии, и към новия период от време, който Бог ни дарява и който от сърце се моля да бъде изпълнен с плодове.

 

Из книгата: «Η θλίψη του άγχους κι η χαρά  της ελπίδος»

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

Превода (на текста на български език) посвещавам на всички мои деца - тези, които съм родила, и тези които съм придобила в Христа, б.пр.

 

 





Още от "Православна мисъл":