ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » Относно признаването на Константинополския събор от 879-880 г. за Осми Вселенски събор

Относно признаването на Константинополския събор от 879-880 г. за Осми Вселенски събор

2014-02-14, автор: Навпактски митрополит Йеротей (Влахос), рубрика: История
Октомври, 2011 г.
† Йеротей (Влахос), митрополит на Навпакт и Свети Влас,
доклад, изнесен пред Св. Синод на Гръцката църква

 

Блаженейши председателю,

Високопреосвещени йерарси,

 

Отправям горещи благодарности към Светия и Свещен Синод, който ми възложи тази тема. Темата е сериозна и нямам усещането, че ще мога напълно да отговоря на очакванията ви, а по-скоро ще поставя началото за едно по-сетнешно задълбочено разискване. Надявам се обаче, че разбирането и познанията на уважаемите и обични братя и особено на академичните епископи, ще запълнят празнотите, каквито вероятно ще има в настоящия доклад. Благодаря също, че Св. Синод ми даде възможността да се занимая с една тема, която от много време съм имал желанието да изследвам по-обстойно и да се задълбоча върху нея.

Считам за особено важно, че за първи път подобен въпрос се поставя на заседанията на йерархията на Гръцката църква и че това е посрещнато с особено голямо задоволство от богословите. Такова едно начинание, Ваше Блаженнейшество, се включва към положителните дела на Вашето архиепископско служение. Защото именно върховното тяло на Църквата носи отговорността за обсъждането на такива сериозни въпроси, ставайки по този начин изразител на църковното съзнание.

1.                 Понятието „Вселенски"

Преди да престъпя към представяне на темата трябва да се направят някои кратки разяснения, които ще подпомогнат по-пълното й разбиране. Като начало трябва да се спрем на понятието вселенски.

Отец Георги Флоровски подчертава, че началното значение на понятието Вселенски най-вероятно ще е означавало Императорски. Римската империя по това време се простирала над целия познат свят, върху цялата позната тогава вселена, поради което това, което се отъждествявало с империята, се наричало вселенско. Така с понятието Вселенски се окачествявали онези, на които била поверявана някаква главна мисия в империята и които са докладвали непосредствено пред императора. Например, Прокураторът, Квесторът и др. са били наричани Вселенски.

На същия принцип епископът на Новия Рим, на Града, който представлявал катедрата на римския синклит и на императора, придобил титлата Вселенски, а вследствие на това и Общият Събор, който стоял над Поместния събор, също започнал да се нарича Вселенски. Това ще разгледаме по-добре в следващите редове.

2.                 Поместни и Вселенски събори

Още от самото начало на живота на Църквата се наложило апостолите да трябва да разрешават различни въпроси. Затова и започнали да се събират на съвещания - събори, какъвто е например Апостолският събор в Йерусалим през 48 г. сл. Хр.

Професор Йоанис Кармирис, говорейки за Вселенските Събори пише, че те представляват „най-висшия авторитет" в Църквата и че те „се свикват от самодържеца (императора)" главно по причина на догматически спорове, като в тях участват представители на всички Поместни църкви.

Точно това показва, че Вселенските събори имат три общи признака.

Първият е, че те се занимават с формулировки (вероопределения) на догматични въпроси като триадологичния, христологичния и близките на тях догмати относно почитта към светите икони. Вторият -  че биват свиквани от императора. Така Първият вселенски събор бил свикан от Константин Велики; Вторият от Теодосий Велики; Третият от Теодосий Младши; Четвъртият от Маркиан и Пулхерия; Петият от Юстиниан І; Шестият от Константин Погонат; Пето-Шестият от Юстиниан ІІ и Седмият от Константин VI, заедно с Ирина Атинска. Подчертава се, че императорите избягвали да упражняват право на намеса върху догматичните и други разисквания на Отците от Вселенските събори, които са направлявани от Дух Светий. Третият -  че в тях участват всички Поместни църкви.

Много показателен за това е един разговор върху богословски въпроси, където са засегнати и Съборите, който разговор е проведен между св. Максим Изповедник и Теодосий, епископ на Кесария Витинийска. В един момент, когато св. Максим заговорил за православния събор станал в Рим, еп. Теодосий му отговорил, че този събор не бил валиден, „защото не бил свикан от царя". Тогава св. Максим направил анализ на темата за връзката между православната вяра и царските укази. Опрял се на събори, които били свикани с царски декрет, но били отречени „заради безбожие на приетите неблагочестиви догмати" и пита: „Та кой канон определя, че се одобряват като събори само свиканите с царски указ, или още, че всички свикани от царя събори са редовни (канонични)?". Не съществува никакъв канон, който да определя да приемаме като Събори само онези, които се свикват с царски указ. Напротив, канонът определя да се свикват Събори (т.е. Поместни събори) „по всяка епархия през годината". „За свикване от царя въобще не се споменава", а този Поместен събор се занимава със „съхраняването на спасителната наша вяра и изправянето на всичко, което засяга божествения закон в Църквата без прибавяне на нови неща". И заключава св. Максим: „Според благочестивия църковен канон свещени и утвърдени са онези събори, които са утвърдили правилни догмати".

От този откъс на св. Максим става ясно, че църковните канони определят да се свикват Поместни събори, които да се занимават и да решават догматически въпроси, а не да се свикват събори с царски декрети. Също така, става ясно, че онова, което прави един събор православен, са неговите православни догмати, а не просто неговото свикване с царски декрет.

Отец Георги Флоровски в своето изследване „Авторитетът на древните събори и светоотеческата традиция" и по-специално в главата „Съборите в древната Църква" говори като цяло за историята на съборите и по-конкретно за Вселенските събори. Той твърди, че в древната църква не е съществувала някаква „теория на съборите" или изкуствено някакво „богословие на съборите", нито пък е имало някакви „определени правила". И че църковните събори през първите векове „били извънредни събирания по повод на конкретни причини и обикновено по спешност, за да бъдат обсъдени конкретни теми с обществено значение". А обичайно епископите от даден регион се събирали, за да изберат и да извършат хиротония на нови епископи, като това именно било основата на „бъдещата епархийска и митрополитска система". По този начин съборите се появили в Мала Азия в края на ІІ век, а в Северна Африка била основана „през ІІІ век и някакъв вид система на съборите". Така, в древната църква съборите „били повече събитие, отколкото институция".

Епископите се събирали на събори по региони, за да изберат епископи и за да разрешат по-цялостни църковни въпроси съгласно 34-то апостолско правило. С течение на времето, за по-добрата организация на Църквата, било възприето административното деление на Римската империя на епархии и екзархии, чрез които именно да се съхрани и съборната църковна система, която от деня Петдесетница действала вече по разни начини, както е видно и от Първия Апостолски събор в Йерусалим. Но тя (съборността в Църквата, б.пр.) действала и чрез извършването на светата Литургия, като по този начин се съставяло църковното единство и била развита митрополитската система, а по-късно и патриаршеската административна система на Църквата. Това станало при светите Отци на Църквата по вдъхновението на Дух Всесветий.

Когато Римската империя била християнизирана, тогава пък станало очевидно, че ДЪРЖАВА и ЦЪРКВА „имат общи граници". А вселенският характер на държавата направил явен и вселенският характер на Църквата. Именно в такова разбиране бил свикан и Великият събор в Никея, който станал образец за всички останали събори. Поместните църкви се наложило да се научат да живеят вече не „като самостойни единици", а „като части на едно ненадминуемо духовно управление". Отец Георги Флоровски показателно отбелязва:

Няма да е преувеличено, ако се каже, че Съборите никога не са били приемани като някаква канонична институция, а по-скоро като извънредни харизматични събития". Самата Църква е едно събрание, което никога не прекъсва, а Съборът или „съборната институция" „е de jure Divino", "когато е истински образ или проявление на самата Църква". Съборът, в крайна сметка, „не е над Църквата", а е изява на Църквата и нейно „представителство". Затова много пъти решения на Събори „били приемани или отхвърляни от Църквата, не по причини формални или „канонични", а защото решенията на църковната комисия са били крайно селективни".

По този въпрос отец Йоанис Романидис учеше, че Вселенският събор никога не е бил канонична институция в Църквата, подобна на Поместните събори, за която да се определя кога да бъде свиквана чрез Свещените Канони. Но Вселенският събор е резултат от признаването на Църквата вече като официална държавна религия. Това означава, че императорите първи искали да бъдат информирани кое е църковното становище по даден догматически въпрос и едва после решенията, взети по него ставали и държавни закони, съгласно римското право.

В ранната Църква еретиците били осъждани на Поместните събори, като решенията им били оповестявани и на останалите Поместни църкви. Но когато християнството станало религия на Римската държава, тогава императорът поискал да познава вярата на Църквата и да я утвърждава чрез закони, за да има единство в империята.

Правилата на Вселенските събори нямали за цел да заместят правилата на Поместните събори, тоест правилата за начина на действие на съборите в различните църкви. Но с тях се явила  възможността да се официализира вече общоцърковната практика на Вселенските Събори да се приемат правила, които да бъдат признавани от държавата като църковни закони. Което именно се случило с формулировките на вярата (определенията на църковните догмати, б.пр.). Членовете на Вселенските събори говорели и действали като делегирани представители на дадените Поместни църкви, а не като самоизолирани индивиди.

Само че във време, когато няма вселенски император, който да свика Вселенски събор, това може да направи Вселенският патриарх, без обаче този събор да се приема за същински Вселенски събор. Затова Съборът, който към момента се подготвя за свикване, се нарича Свят и Велик Всеправославен събор.

Епископ Атанасий Йевтич, произнасяйки се по въпроса за Вселенските събори говори между другото и за техния произход и структура, както и за тяхното значение за живота на Църквата. Имайки предвид мненията на различни учени (че Вселенските събори въз основа на това, че имали някои външни прилики със „заседанията на Римския синклит", като образуващи един вид „императорско заседание" по различни църковни въпроси, затова и можело те да се нарекат „царски събори" на „държавната" или на „одържавената Църква" от Константиновия период), той твърди, че наистина съществуват някои външни прилики с определени процедури и юридическо-правни образци, съществували в Римския синклит, но „не бива да бъде отъждествявано онова, което е същностно, с онова, което е външно в съборната система". Защото онова, което е отличителен признак на Вселенските събори е тяхната „църковната основа", т.е. „църковната им съборност", която и преди е съществувала в живота на църковното тяло. Това е видно от приемствеността на съборната институция, съхранявана в древната Църква, в нейната последвало структуриране, както и при свикването на Поместни събори за разглеждане на разни църковни въпроси през ранните векове. От тази съществуваща съборност на Църквата бил усвоен и начинът на свикването на Вселенски събори. Без друго, императорите свиквали Съборите според указанията на епископите, като има Вселенски събори на които не са присъствали нито самите императори, нито някакви техни представители.

Много съществено е онова, което пише св. Никодим Светогорец за разликата между Поместните и Вселенските събори и начина на тяхното свикване. Той подчертава, че четири са спецификите за един Вселенски Събор, от които три са валидни и за Поместния събор, а едната е „съществена, съставяща и особено отличителна само за Вселенските събори".

Първата „специфика на Вселенските" събори е, че „те не се свикват с декрет на папата или на който и да е патриарх, а чрез царски указ". Втората специфика е „да има обсъждане на даден въпрос на вярата, вследствие на което да бъде представяно решението и догматическото определение на всеки Вселенски събор, а оттам и на поместните". Третата е „всички представени от него догмати и правила да бъдат православно благочестни и в съгласие с Божественото Писание или на предходните Вселенски събори". В тази точка е валидно и казаното от св. Максим Изповедник: „На станалите събори благочестната вяра е утвърдителят, и отново, православността на догматите е съдникът на съборите". А четвъртата специфика е „всички Православни патриаршии и Архиереи на едната съборна Църква да се съгласят и да приемат вероопределенията (формулировките) на Вселенските събори и техните правила, било чрез собствени представители или като ги приемат чрез (специални) писма". Това единно съгласие на патриарсите е и основната специфика, която отличава Вселенския събор от Поместния.

Също, съществува и разлика между Териториален и Поместен събор. Териториален събор е онзи, който се състои от Епископ или Митрополит, или Патриарх и неговите клирици, без други епископи. А Поместен събор е онзи, при който се събират митрополитът или патриархът, заедно със своите епископи или митрополити, т.е. когато епископите от дадена епархия се събират, за да разрешат общи проблеми, повдигнати по догматически или канонически въпроси. 

Следователно, Вселенските събори съставляват най-висшият авторитет в Църквата и, ако и да се свикват от императорите, в същото време са харизматични събития, след като на практика тежестта на Вселенските събори се определя от величината на богословския въпрос, с който те се занимават, както и от присъствието на велики Отци, техни членове, или от светоотеческото учение, на които се основават. Без друго, св. Отци на Църквата, като достигнали обожението, са просветлени от Светия Дух именно защото те са се намирали на съответното духовно равнище да приемат Божието просветление.

Всичко дотук бе казано, за да стане разбираемо, че Вселенският събор има своята основа в Поместния събор, след като в него съучастват всички Поместни събори (синоди).

Това означава, че и настоящият архиерейски събор на Гръцката църква е Поместен събор и той не само може, но и трябва да вземе решение по догматически въпроси, както и по конкретната тема, т.е. относно това, дали Съборът при св. Фотий Велики (879-880 г.) и този при св. Григорий Палама (1351 г.) са съответно Осми и Девети Вселенски събори. И това свое решение той да прочете пред един Всеправославен събор, за да поиска от всички Църкви и тяхното виждане по този въпрос. Без друго, двете основи теми, по които са разисквали двата Събора от 879-880 г. и от 1351 г. били FILIOQUE-то и ACTUS PURUS, които цялото и единно православно Предание, както то е изразено от богоносните Отци на Църквата, приело за ереси. Така че тук не става въпрос за нещо ново, което ние като Поместна църква да приемем - сиреч тези два Събора за Вселенски и да предлагаме те да бъдат приети като такива от цялата Православна църква, - а за обсъждания, които спадат към сферата на дейност на Поместните събори.

След тези уточняващи въведителни думи, продължаваме към анализ на тезата, че Съборът от 879-880 г. има всички специфики на един Вселенски събор и може следователно да бъде окачествен като Осми Вселенски събор.

3. Съборът от 879-880 г.

Съборът, който бил свикан в Константинопол през 879-880 г. и на който председател бил св. Фотий Велики и присъствали триста осемдесет и трима (383) Отци от Изток и Запад като представители на петте старши патриаршии, между които и на Стария Рим, възстановил мира и единството в Църквата след редица предшестващи го неприятни събития. (На Събора присъства и св. равноапостолен Методий, Славянобългарски просветител, откъдето се отправя за Рим, за да даде обяснения пред папата за отправените му клевети за въвеждане на народа в заблуждение, бел.прев.)  Целта на настоящия доклад не е да опише тези събития, както вече е направено в други мои текстове. Важният факт в случая е, че този Събор притежава всички характеристики да бъде наречен "Вселенски". Затова той така и бил наричан от много св. Отци и Учители на Църквата, като например Теодор Валсамон, Нил Солунски, св. Николай Кавасила, митр. Нил Родоски, Макарий Анкирски, св. Симеон Солунски, св. Марк Ефески Евгеник, Йосиф Вриений Студитски, св. Генадий Схоларий, патриарх Доситей Йерусалимски, Константинос Свещеноиконом и др., но също и от по-новите Отци като Атинския архиепископ Хризостом Пападопулос, който е написал, че този Събор носи „не само външни, но и всички вътрешни характеристики на Вселенски Събор", като на него са обсъждани и сериозни догматически въпроси като прибавката на Filioque и първенството на Римския епископ.

Този Събор е и се назовава Вселенски, защото е свикан от император Василий Македонец, на него са присъствали представители на всички патриаршии, председателствали са го св. Фотий Велики и представители на Римския папа, на него са били обсъдени важни догматически и елисиологически въпроси, а решенията му са съгласно учението на пророците, апостолите и Отците на Църквата, т.е. те са съгласно цялото църковно предание.

Протоколите от заседанията на този Събор били публикувани от Йерусалимския патриарх Доситей в неговата книга Томос на радостта (Τόμος Χαράς), която е издадена в Ремнио, Унгровлахия, през септември 1705 г. - година и половина преди смъртта на Доситей. За издаването на протоколите на Осмия Вселенски събор бил използван ръкопис от Иверския манастир от XVI век.

Когато някой чете внимателно протоколите от заседанията на Събора се уверява, че самият Събор назова себе си "Вселенски". По същия начин той бива назоваван и от царе, от Фотий Велики, от легатите на папата, както и от самите членове на Събора. Понятието „Вселенски" се споменава десетки пъти в протоколите му. Всички членове на Събора са със съзнанието, че този Събор е продължение на Седмия Вселенски събор, който именно те утвърждават като Вселенски. На практика, Седмият Вселенски събор е утвърден именно на този събор, който сега проучаваме и което между другото е показател за неговата сериозност.

Относно този значителен Събор презвитер Филип Зимарис защити една значима докторска дисертация на тема „Историческо, догматическо и каноническо значение на Константинополския събор (879-880 г.)". Тя все още не е издадена и затова предлагам да бъде издадена от издателството на Гръцката православна църква (Апостолики дякония) поради нейната значимост. Тази дисертация бе представена в катедрата по пастирско богословие при Богословския факултет на Солунския университет и бе утвърдена от него. Неин рецензент бе Пергамският митрополит проф. Йоанис Зизюлас. Когато някой чете внимателно редовете на дисертацията се уверява в голямото значение на този Събор, който има пълното право да бъде наречен Осми Вселенски събор.

Авторът започва от убеждението, че за съжаление на Запад значението на този Събор е подценено или било като „псевдосъбор", или защото "не бил направил нищо значимо", т. е. „не бил взел никакво догматическо решение". Само че проучвайки протоколите от неговите заседания, ние се убеждаваме „в съществуването сред отците от този Събор на едно мъдро еклисиологично съзнание".

Целта на тази дисертация е уточняването „на еклисиологическото значение на Събора от 879-880 г., който е бил значим за Църквата и в крайна сметка за целия църковен свят до днес". В края на краищата се оказва, че „този Събор би могъл да се приеме като едно еклисиологическо изложение". Защото всички теми, които били обсъдени „имат една обща еклисиологическа рамка, а неговите решения по тези теми ясно предават конкретното еклисиологическо съзнание, което се явява  продължение на съзнанието на предшестващите Отци на Църквата".

Основните теми обсъдени на този събор са пет (5). Те са: а) първенството на папата; б) служенията в Църквата и връзката между тях; в) поместни обичаи; г) хиротонията без трон и д) Filioque-то.

Също така, сериозен анализ на събора от 869-870 г., който осъдил блажения Фотий, и на този през година 879-880 г., който сега обсъждаме, е направен и от еп. Авидийски Кирил Катерелос в неговия труд озаглавен „Рим и папското първенство по време на патриаршеството на Игнатий и блажени Фотий (847-886 г.), Осми Вселенски събор на римокатолическата Църква (869-870 г.)".

Тук трябва да направим една кратка препратка към тези две теми, за да стане ясно значението на този Вселенски събор.

Следва (тук >>>)

Fwtios_o_Megas1.jpg

 





Още от "Православна мисъл":