ЛЕСТВИЦА

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

1 НОЕМВРИ - ПРАЗНИК НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

† Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

ЗАДУШНИЦАТА – ГРИЖА ЗА ДУШАТА, А НЕ ЗА ХРАНАТА

† Доростолски митрополит ИЛАРИОН
Посланието на Света Гора

Посланието на Света Гора

Разговор с архимандрит Вартоломей, игумен на светогорския манастир “Есфигмен”
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Електронното “домашно огнище”

Електронното “домашно огнище”

2019-05-21, автор: Александра Карамихалева, рубрика: Общество

 

televizori.jpg

Навярно мнозина от вас  си спомнят режима на тока през 80-те години. Токът угасва и прекъсва по средата някое интересно предаване. Вбесен си и безсилен. Със свещ някак се справяме с тъмнината, но с телевизора нищо не може да се направи. По-късно започнахме да се примиряваме, но стаята все така се изпълваше с напрегнато, мъчително мълчание. Измина доста време, преди в моето семейство да започнем да си говорим. Бяхме отвикнали да го правим. Междувременно всички, повече или по-малко, се бяхме променили... И тогава, в опразнената от екранни герои стая, осъзнахме, че сме си станали чужди.       

Постепенно започнахме да си разказваме спомени. Те ни помогнаха да се почувстваме отново семейство, отново свързани. Слава Богу, имахме какво да си спомняме: пътувания с множество премеждия, студените планински вечери в палатката, дървените нарове на хижите, как сме се лутали по планините, за да търсим някой непознат за нас манастир...

Сега си мисля, че там, където телевизорът е превзел тишината, времето, сетивата и мислите ни, не остават спомени. Помним времето, което сме преживели истински и сме престанали да бъдем само зрители.

След време започнахме да посрещаме спирането на тока спокойно. Разговорите ни ставаха все по-увлекателни. Понякога дори пеехме и се забавлявахме. А и мълчанието ни стана някак по-смислено, изпълнено със съдържание.

Телевизията в наше време става все по-увлекателна и все повече измества живото общуване в семействата ни. Въпросът е доколко едно семейство може да се лиши от телевизия. Отговорът ­ доколкото има сили да бъде различно от нормата и само да организира времето си.

Навремето хората по друг начин са прекарвали вечерите си: работели са заедно, разказвали са си истории, веселели са се заедно. Сега домашното огнище е заменено със светещия екран на телевизора.

За мнозина от нас “празничното” в празниците са единствено все по-скучните празнични програми. И семейните ни вечери, и гостуванията са се превърнали в колективно гледане на телевизия. А не можем да общуваме истински и да се сближаваме, ако през екрана в дома ни нахлува цяла тълпа от журналисти, политици, актьори, певци, престъпници, психопати и ни занимават с техните мнения, чувства и преживявания.

Прекарваме пред телевизора часове наред ­ часове, които би трябвало да посветим на близките си, на богомислие, четене... ­ все неща, за които “не ни остава време”. Колкото и да се считаме за добри християни, разговорите ни често се въртят около любимите сериали, вместо около неделната проповед или житието на чествания светия. Понякога ни коства усилия, за да се преборим с изкушението да си останем вкъщи пред телевизора, вместо да отидем на църква в неделя. Сутрешните информационни блокове все повече стесняват утринните молитви, а късните филми и шоу-програми ­ вечерните.

И ако ние, възрастните, все пак намираме достатъчно сили, мотивация и увереност, за да си наложим автоцензура и да ограничим максимално времето за телевизия, то доколко това е по силите на децата ни? Така или иначе те живеят и дружат с други деца, които прекарват всеки ден часове наред пред екрана, които обичат да обсъждат предаванията и се вживяват в ролите на героите. Православното ни съзнание изисква от нас да предпазим децата си от насилието, прагматизма и магьосничеството, не пожалили и детските филмчета. Но си даваме сметка, че забраната да гледат телевизия много скоро ще привлече присмеха на връстниците им и ще ги лиши от приятели и популярност. Децата ни не са в състояние да се аргументират за такава своя “странност”. За тях е равносилно на изповедничество самият факт, че са православни в една атеистична среда, че ходят на църква и се опитват да живеят според християнските норми, за да им възлагаме и това допълнително, непосилно за тях бреме. Но по-опасно е, че забраните в крайна сметка ще рефлектират върху отношението на детето към самото православие. Не бива да допускаме в съзнанието на децата ни то да остане само като система от забрани. Защото, когато детето стане достатъчно голямо, за да се съпротивлява на нашата воля, то ще въстане не само срещу нас, а и срещу Църквата и православието. Затова едно от нещата, които можем да направим като родители, е да предложим на детето си алтернативни занимания, конкурентни на телевизионните предавания. Занимания, които не само ще заздравят семейството и ще ни заредят с положителни емоции, но и ще дадат повод на детето ни с разказите си в училище да предизвиква естественото детско любопитство у връстниците си.

Дори за по-големите деца изкушението да седят пред телевизора е по-малко, когато имат други интересни занимания, които да ангажират времето и вниманието им. Като родители не бива да жалим време и сили да четем на децата си, да играем с тях, да разговаряме с тях и да вършим заедно нещо полезно, за да привикват към занимания, които изискват търпение, усилие, личностна ангажираност и са свързани с общуване.

Една от най-коварните страни на телевизията е, че хората привикват да възприемат пасивно и безкритично образи, звуци и идеи. Децата не бива да остават само с пасивни развлечения. Трябва да се стремим да ги доведем постепенно до разбирането, че телевизорът не е средство за убиване на времето или постоянен звуков фон, а нещо, което се включва за определено избрано предаване и се изключва веднага след това. Бедата започва тогава, когато телевизорът престане да служи на живота в семейството, а започне да го управлява.

Друг важен момент е да не оставяме децата сами в компанията на телевизора, за да се отдадем на своите занимания. По-добре е да гледаме телевизия заедно с тях и после в подходящ момент да ги насърчаваме да споделят впечатлението си от видяното и заедно да го обсъждаме. Така ще формираме у децата си здравословно, критично отношение.

И от хубавото, и от лошото предаване може да се извлече поука. То може да ни послужи като отправна точка на един истински полезен духовен разговор, да ни даде повод да разкрием пред детето някои божествени истини. Християнската проповед най-добре се възприема, когато е свързана с конкретен повод, когато отговаря на конкретно впечатление, вълнение или смущение. Защо този повод да не бъде някое телевизионно предаване, което силно е развълнувало детето ни?

В коментарите можем да посочим положителния пример. В отрицателните герои да се опитаме да потърсим доброто и да изобличим лошото, да потърсим причините за поведението им, без да ги осъждаме.

Можем да обясним на по-малките си деца, че е добре да не гледат някои предавания, защото образите се запечатват в паметта и после дълго време безпокоят човека и смущават съня му. А когато неволно станат свидетели на някои сцени на насилие или порнография, вместо да изпадаме в шок и да се възмущаваме шумно, по-добре ще е да обясним на децата си, че не харесваме и не одобряваме тези сцени, защото унижават човека и изопачават истината за любовта и междучовешките отношения. Можем да обясним също, че хората понякога наистина са склонни да постъпват зле, защото са слаби без Бога.

Изобщо трябва да се опитваме да дискутираме в семейството си това, което телевизията ни предлага, а не да го приемаме безрезервно и да подминаваме с мълчание онова, което ни смущава и ни кара да се чувстваме неудобно. Не бива да забравяме, че човек може да извлече полза от най-неочаквани източници; че откритото, разумно и балансирано отношение често пъти дава по-добър резултат от строгата, безапелационна цензура.

Най-важно е да се държим така, че децата ни да обичат Христа и православието. Така най-правилно ще разберат думите: “Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно”.

Не можем да очакваме, че в днешно време ще съумеем да отгледаме и възпитаме децата си в нравствено стерилна среда. Не можем да ги предпазим от сблъсък със злото и да избегнем негативния им опит. Но в подходяща доза и при достатъчно крепки защитни сили, тези опитности могат да изиграят ролята на ваксина срещу злото, вместо на смъртоносна болест.

Църковен вестник, бр. 2, 2003 г. 

 





Още от "Православна мисъл":