ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Църквата и младежта

Църквата и младежта

2010-01-31, автор: † Екзарх СТЕФАН, рубрика: Общество

Deca Plovdivska mitr.-Religia-spektakul.jpg

Деца, изучаващи Религия-Християнство (Православие) в Пловдивска епархия, спектакъл`2017 г.

Ця­ло­то хрис­ти­ян­с­ко чо­ве­чес­т­во днес, а в то­ва чис­ло и на­ши­ят на­род, пре­жи­вя­ва най-ос­т­рия и най-опа­сен в ис­то­ри­я­та кри­зис, кой­то дой­де ка­то ре­зул­тат на ле­ко­мис­ле­ни­те ув­ле­че­ния по­дир илю­зор­ни­те обе­ща­ния на ма­те­ри­а­лиз­ма. Чо­ве­кът на на­ше­то вре­ме ка­то че ли е ре­шил да се от­ка­же от са­мия се­бе си, от своя не­бе­сен про­из­ход и пред­наз­на­че­ние, от веч­ни­те въп­ро­си и иде­а­ли на ду­ха, от не­бе­то. Ре­шил е ся­каш да по­тъ­не без­въз­в­рат­но в сти­хи­я­та на ма­те­ри­я­та, да ос­та­не във ве­чен плен на зе­мя­та и на зем­но­то. Изоб­що, от хрис­ти­ян­с­т­во­то, ко­е­то съ­бу­ди ня­ко­га чо­ве­чес­т­во­то от не­го­вия те­жък ези­чес­ки сън и въз­ро­ди не­го­вия жи­вот във всич­ки­те му клет­ки и гън­ки, ся­каш е ос­та­на­ло мно­го мал­ко не­що, ка­то че ли пог­ре­ба­ни­те в древ­ност­та идо­ли от­но­во въз­к­ръс­ват, за да вла­де­ят и уп­рав­ля­ват ду­ши­те на хо­ра­та. В све­та днес гос­под­с­т­ва кул­тът на гру­ба­та фи­зи­чес­ка си­ла и вън­ш­на кра­со­та. Твър­де ха­рак­те­рен за на­ше­то вре­ме факт е, че ат­ле­ти­те и спор­тис­ти­те са обект на по-го­ля­мо вни­ма­ние, удив­ле­ние и прек­ло­не­ние, от­кол­ко­то го­ле­ми­те фи­ло­со­фи, уче­ни, по­е­ти и под­виж­ни­ци. Спор­т­ни­те ста­ди­о­ни и цир­ко­ве­те съ­би­рат де­сет­ки хи­ля­ди зри­те­ли, до­ка­то хра­мо­ве­те Бо­жии, ау­ди­то­ри­и­те и да­же ху­до­жес­т­ве­ни­те те­ат­ри поч­ти пус­те­ят.

То­ва ув­ле­че­ние на чо­ве­чес­т­во­то, та­зи не­го­ва из­мя­на към соб­с­т­ве­на­та му при­ро­да и пред­наз­на­че­ние (Мат. 5:48; 6:33), то­зи не­гов от­каз от не­бе­то и не­бес­ни­те иде­а­ли не мо­гат да ми­нат без­на­ка­за­но. Ис­то­ри­я­та ни учи, че та­ки­ва пе­ри­о­ди ви­на­ги са за­вър­ш­ва­ли с ка­тас­т­ро­фа. Стро­е­жът на жи­во­та вър­ху поч­ва­та на ма­те­ри­а­лиз­ма ви­на­ги е бил стро­еж вър­ху пя­сък (Мат. 7:26-27). Те­жест­та на ид­ва­щи­те след то­ва стра­да­ния е па­да­ла не тол­ко­ва вър­ху ви­нов­ни­ци­те за ка­тас­т­ро­фа­та, кол­ко­то вър­ху тех­ни­те по­том­ци, как­то об­раз­но се из­ра­зя­ват про­ро­ци­те: "Ба­щи­те ядо­ха ки­се­ло­то гроз­де, а зъ­би­те на де­ца­та ско­ми­ня­са­ха" (Йер. 31:19; Йез. 18:2).

На­ша­та све­та Цър­к­ва, ко­я­то си пос­та­вя за цел да под­гот­ви лю­де­те не са­мо за ве­чен жи­вот, но и да въд­во­ри Цар­с­т­во­то Бо­жие на зе­мя­та, т. е. да на­ре­ди жи­во­та спо­ред веч­ни­те бо­жес­т­ве­ни за­ко­ни, да съз­да­де жи­вот пра­ве­ден, доб­рот­во­рен и пло­до­но­сен, ви­на­ги е из­по­вяд­ва­ла въз­вес­те­на­та от Спа­си­те­ля и пот­вър­де­на от жи­во­та ис­ти­на, че ду­ша­та е не­що по­ве­че от хра­на­та (Мат. 6:25), че чо­век не мо­же да се на­си­ти са­мо с хляб (Мат. 4:4), че той тряб­ва да тър­си пре­ди всич­ко Цар­с­т­во­то на Бо­га и Не­го­ва­та прав­да (Мат. 6:33).

Цър­к­ва­та с тъ­га гле­да нес­тих­ва­що­то в све­та ув­ле­че­ние от ма­те­ри­ал­но­то и по­ла­га уси­лия да на­со­чи чо­ве­ка по път, съ­от­вет­стващ  на не­го­ва­та бо­го­по­доб­на при­ро­да и пред­наз­на­че­ние.

Пог­ле­ди­те на Цър­к­ва­та при то­ва се об­ръ­щат към на­ша­та мла­деж, ко­я­то ние на­ри­ча­ме на­ша смя­на, на­ша на­деж­да, на­ше бъ­де­ще. Ду­ша­та на мла­деж­та е двой­но по-скъ­па за Цър­к­ва­та, по­не­же не е още из­кри­ве­на от жи­во­та, не е за­ца­па­на от не­го­ва­та кал. Тя е твър­де въз­п­ри­ем­чи­ва към доб­ро­то и прав­да­та. Тя е ед­на бла­гоп­ри­ят­на за се­ме­на­та на бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на поч­ва (Мат. 13:8, 23; Лу­ка 8:7, 15). Да­же по­ня­ко­га опас­ни­те и вред­ни ув­ле­че­ния на мла­деж­та са плод до го­ля­ма сте­пен на ней­ни­те бла­го­род­ни по­ри­ви, на ней­на­та не­у­дов­лет­во­ре­ност от жи­во­та.

Ако мла­деж­та не след­ва Хрис­та, то­ва е за­туй, че тя не Го поз­на­ва. И ко­га­то Го поз­нае, тя се при­вър­з­ва към Не­го, раз­би­ра ви­со­та­та, кра­со­та­та и жиз­не­ност­та на Не­го­во­то уче­ние. Ко­га­то поз­нае Хрис­та, тя поз­на­ва и чо­ве­ка, не­го­ва­та ис­тин­с­ка при­ро­да и не­го­во­то ви­со­ко пред­наз­на­че­ние, по­не­же са­мо Хрис­тос ни е раз­к­рил всич­ко то­ва. Поз­на­вай­ки Хрис­та, тя поз­на­ва и пъ­ти­ща­та към ис­тин­с­ко­то щас­тие.

Твър­де труд­но е, оба­че, за мла­деж­та да се от­къс­не от во­до­вър­те­жа на днеш­на­та ма­те­ри­а­лис­тич­на кул­ту­ра, да се из­­т­ръг­не от вли­я­ни­е­то на зва­ни и нез­ва­ни ръ­ко­во­ди­те­ли.

Го­лям не­дъг на на­шия жи­вот е лип­са­та на ре­ли­ги­оз­но об­ра­зо­ва­ние в на­ши­те учи­ли­ща. Са­мо в ос­нов­ни­те учи­ли­ща се пре­по­да­ва ве­ро­у­че­ние, но и там то чес­то по­па­да в слу­чай­ни ръ­це. В сред­ни и вис­ши учи­ли­ща то съв­сем от­със­т­ва. За раз­ни на­у­ки и фи­зи­чес­ки уп­раж­не­ния се пре­дос­та­вя ця­ла учеб­на го­ди­на, а за хрис­ти­я­ни­зи­ра­не, за об­ще­ние с Хрис­та и Цър­к­ва­та Му се пре­дос­та­вят са­мо ня­кол­ко ча­са в де­ня Въ­ве­де­ние Бо­го­ро­дич­но...

Не тряб­ва да си зат­ва­ря­ме очи­те и да се са­мо­за­лъг­ва­ме! При по­ло­же­ни­е­то, в ко­е­то се на­ми­ра­ме, де­нят на хрис­ти­я­ни­зи­ра­не­то на мла­деж­та е оно­ва, ко­е­то е оа­зи­сът за мор­ния път­ник в пус­ти­ня­та, път­ник, на кой­то не е поз­во­ле­но да ос­та­не по­ве­че от ня­кол­ко ми­ну­ти при оа­зи­са. Но дос­та­тъч­но ли е то­ва да въз­с­та­но­ви си­ли­те на път­ни­ка? Дос­та­тъ­чен ли е един ден в го­ди­на­та, за да се въз­с­та­но­вят ду­хов­ни­те и мо­рал­ни си­ли на на­ша­та мла­деж, пъ­ту­ва­ща през тъж­на­та ду­хов­на и мо­рал­на пус­ти­ня на на­ше­то вре­ме?

Де­нят на хрис­ти­я­ни­зи­ра­не­то тряб­ва да бъ­де зак­лю­чи­те­лен, съ­от­вет­но оз­на­ме­ну­ван праз­ник на по­са­де­на­та ве­че, осъз­на­та и от­г­ле­да­на вя­ра, а не са­мо един ре­ли­ги­о­зен мо­мент в жи­во­та на мла­ди­те лю­де, неп­рос­ве­те­ни още с пъл­на­та свет­ли­на на Хрис­то­ва­та вя­ра, то­га­ва той ще ос­та­вя дъл­бо­ка сле­да в ду­ша­та на мла­деж­та, ще из­ди­га ней­ни­те си­ли. Се­га той не мо­же да да­де оне­зи спа­си­тел­ни пло­до­ве, ко­и­то би мо­гъл да да­де.

Хрис­то­ва­та Цър­к­ва бла­гос­лавя всич­ко, що е доб­ро в жи­во­та на чо­ве­ка, всич­ко, ко­е­то тъй или ина­че спо­ма­га за не­го­во­то вът­реш­но раз­ви­тие или вън­ш­но бла­го­по­лу­чие. Тя бла­гос­ла­вя и всич­ки фи­зи­чес­ки уп­раж­не­ния, ко­и­то ук­ре­пя­ват не­го­во­то тя­ло. Още по­ве­че тя бла­гос­ла­вя всич­ко оно­ва, ко­е­то слу­жи за обо­га­тя­ва­не на не­го­вия ум и за­сил­ва­не на не­го­ва­та во­ля. Но за да бъ­де тя­ло­то доб­ро оръ­дие на ду­ша­та, а умът да слу­жи на ис­тин­с­ко­то бла­го, не­об­хо­ди­ма е още на­соч­ва­ща­та ги си­ла на вя­ра­та, не­об­хо­ди­ма е ук­ре­пя­ва­ща­та ги бла­го­дат, да­ва­на чрез вя­ра­та.

Чув­с­т­во­то за Бо­га, вя­ра­та в Бо­га, е глав­но свойс­т­во на чо­ве­ка, ко­е­то го от­ли­ча­ва от всич­ки ос­та­на­ли съз­да­ния. Без раз­ви­то ре­ли­ги­оз­но чув­с­т­во чо­ве­кът не е пъ­лен, не е ця­лос­тен чо­век. А за бор­ба­та с раз­вих­ре­ни­те си­ли на зло­то са не­об­хо­ди­ми ця­лос­т­ни лю­де, ко­и­то и са­ми да се стре­мят към вис­ши­те иде­а­ли и дру­ги­те да ув­ли­чат с па­то­са на сво­я­та вя­ра.

Ето за­що Цър­к­ва­та с осо­бе­на ра­дост при­вет­с­т­ва хрис­ти­я­ни­зи­ра­не­то на мла­деж­та, на ко­я­то да лег­не дъл­гът да из­п­ра­ви греш­ки­те на ми­на­ло­то и да под­гот­ви ед­но по-свет­ло бъ­де­ще. Цър­к­ва­та ис­ка мла­деж­та след ка­то въз­мъ­жее ­ да се от­да­де на служ­ба на на­ро­да с всич­ки свои си­ли, въ­о­ръ­же­на с оно­ва не­за­ме­ни­мо оръ­жие, ко­е­то невед­нъж в на­ша­та тра­гич­на ис­то­рия е по­каз­ва­ло сво­я­та не­по­бе­ди­мост ­ с креп­ка­та вя­ра в Гос­по­да Бо­га и в Не­го­ва­та спа­си­тел­на бла­го­дат. Във всич­ки пе­ри­о­ди от жи­во­та на бъл­гар­с­кия на­род вя­ра­та Хрис­то­ва е би­ла за не­го и обе­ди­ня­ващ цен­тър, и ук­ре­пя­ва­ща си­ла. В най-страш­ни­те мо­мен­ти той е бил най-мно­го ук­ре­пя­ван от Бо­жи­я­та бла­го­дат. Вре­ме е да раз­бе­рем, че дни­те, ко­и­то пре­жи­вя­ва­ме, са ед­ни от най-страш­ни­те и да ни спа­си мо­же са­мо на­ша­та вя­ра в Бо­жи­я­та си­ла.

Хрис­тос невед­нъж е каз­вал на Сво­и­те уче­ни­ци: "Пус­не­те де­ца­та и не им пре­че­те да дой­дат при Ме­не, за­що­то на та­ки­ва е Цар­с­т­во­то Не­бес­но" (Мат. 19:14).

И Цър­к­ва­та се об­ръ­ща към всич­ки ро­ди­те­ли, учи­те­ли, въз­пи­та­те­ли и ръ­ко­во­ди­те­ли на де­ца с при­зив: не пре­че­те на де­ца­та да дой­дат при Хрис­та! По­мог­не­те им да дой­дат при Не­го! През Своя зе­мен жи­вот Той с осо­бе­на лю­бов бла­гос­ла­вял де­ца­та (Марк 10:14-16). Той ще бла­гос­ло­ви и ва­ши­те де­ца, ако те по­бър­зат да оти­дат при Не­го.

Вие ис­ка­те да ви­ди­те ва­ши­те де­ца щас­т­ли­ви, доб­ри, спо­соб­ни на ви­со­ки де­ла? С Не­го­ва­та все­сил­на по­мощ вие най-бър­зо и най-си­гур­но ще пос­тиг­не­те то­ва. Вие же­ла­е­те свет­ло и ве­ли­ко бъ­де­ще на сво­я­та ро­ди­на? То­ва ще пос­тиг­нат ва­ши­те де­ца са­мо ко­га­то бъ­дат вдъх­но­вя­ва­ни от вя­ра­та и ук­ре­пя­ва­ни от Бо­жи­я­та бла­го­дат, ко­я­то сли­за над вяр­ва­щи­те.
За­ед­но с то­ва Бъл­гар­с­ка­та цър­к­ва с упо­ва­ние на Бо­жи­я­та по­мощ очак­ва хрис­ти­я­ни­зи­ра­не­то на на­ша­та мла­деж да бъ­де не кра­тък мо­мент, не епи­зод на учи­лищ­ния жи­вот, а един неп­ре­къс­нат про­цес, ед­на от за­дъл­жи­тел­ни­те стра­ни на учи­лищ­но­то обу­че­ние и въз­пи­та­ние.

То­ва е ед­на от най-на­същ­ни­те дър­жав­ни нуж­ди на на­ше­то вре­ме. То­ва е не­об­хо­ди­мо как­то за доб­ро­то на на­ши­те де­ца, тъй  и за про­цъф­тя­ва­не­то на на­шия на­род.

 





Още от "Православна мисъл":